Сянката – една от най-трудните срещи на човека със самия себе си. Но може би най-необходимата. Свикнали да се възприемаме като добри и положителни герои на сцената на живота, неприятно и болезнено за всеки от нас е да открие тъмната страна в душата си, така благовидно маскирана зад добри намерения и удобни извинения.  Книгата на Джеймс Холис дава отговор на този парадокс: „защо добрите хора вършат лоши неща“. Оказва се, че Сянката до голяма степен управлява живота ни, намира неведоми пътища и ни завладява, когато най-малко очакваме. И постепенно самите ние се превръщаме в сенки – живи мъртъвци, обездушени и опустошени отвътре, макар може би бляскави и успешни отвън. Бледи сенки на тази жизненост, сензитивност и естественост, с които се ражда всеки човек на тази земя. Макар трудно, осъзнаването на Сянката е нужно – за да бъдем зрели, цялостни и удовлетворени. Тази среща, а може би направо сблъсък, е отговорност не само към самите нас, но и към нашите близки, а и към обществото като цяло, върху които иначе разиграваме драмата на унищожението на своите демони.

„Да разбираме сянката си“ е пътеводител из „подземието“ на човешката психика –автономното царство на демоните вътре в нас, които узурпират свободата ни и действат по собствен сценарий. Какво е Сянката? Част от нашето несъзнавано, която обхваща всички онези аспекти на Аза, които ни карат да се чувстваме неудобно със себе си – това, което прави неуютно усещането за самите нас, което е чуждо на нашия его-идеал и заплашва да го дестабилизира.

Ние се защитаваме от съдържанията на Сянката, като я отричаме, потискаме или проектираме върху другите, върху групи от хора и дори върху цели нации. Проблемът е „там, навън“ и не е необходимо да се изправяме пред него „тук, вътре“. Ние ги мразим, хулим и желаем тяхното унищожение, защото са ни нанесли възможно най-голямата обида: те ни напомнят за самите нас.

Отричайки я в себе си и за себе си, тя остава несъзнавана и ни управлява под „полирания трон на властващото его“. Това, което отричаме вътре в себе си, обаче, рано или късно ще ни връхлети отвън, ще се върне към нас под маската на съдба, а може да роди и „чудовища“. Така Сянката всъщност притежава част от живота ни.

Авторът изследва и изобличава, всеобхватно и задълбочено, Сянката на много степени, на много нива. Той ни среща с:

личната сянка – тя съдържа всичко, което ни е било забранено да бъдем и не желаем да бъдем, тъй като би застрашило необходимата за оцеляването ни адаптация към средата. Човек прибягва до различни начини, за да избегне „да чувства това, което чувства“, но когато изгуби контакт с душата си, нещо в него се патологизира.

сянката във всекидневния живот – това, което правим във външния свят, е логически израз на предпоставките на вътрешния ни свят. Така някои от „организираните ни рефлексивни реакции на нашите рани“ са вплетени в матрицата на ежедневния живот: рутината, пристрастяването, хранителните смущения, бягството в работата… А те изключват толкова много живот! Нещо повече, както Холис пише, „културата ни е пълна с фалшификати, молещи за нашето одобрение и искащи в замяна късчета от душата ни“.

сянката в интимните взаимоотношения – колко от взаимоотношенията са управлявани от грижата за другостта на Другия? Нашите взаимоотношения никога не се оказват по-еволюирали от отношението, което имаме към себе си. Искаме от другите това, което самите ние не сме се научили да си даваме. Колкото по-слабо е усещането на човека за Аза му, толкова по-силно е „сенчестото желание да колонизираш Другия“ /О. Джузи/, или изобщо го избягваш, или отстъпваш от себе си и се подчиняваш.

колективната сянка – Сянката на една група е повече от сумата на Сенките на отделните личности и тя създава изцяло ново измерение на несъзнаваното. Рационализирани и завоалирани под маската на защита или благородни каузи, войните, робството, Холокостът и другите ужасяващи сценарии, с които изобилства нашата история, не биха били възможни без сътрудничеството на обикновените хора. Ако те не съществуваха латентно в нас, би било трудно това варварство да стане факт. Ние сме колективно отговорни заради нашата пасивност, заради нашата способност да не обръщаме внимание на световното страдание и унищожението на планетата.

институционалната сянка – Институциите представляват формални структури, чиято цел е да поддържат и предават ценности, с течение на времето обаче те се сдобиват със собствена идентичност и обслужващи самите тях ценности, противоречащи на първоначалните. Те деперсонализират и инфантилизират човека, смазват несъгласните, прегазват тези, заради които са били основани и на които би трябвало да служат. А всичко, което е нужно, за да бъдат „добрите хора съблазнени и съгласни“, е силата на една колективна идея в услуга на някакви крещящи цели.

сянката на модернизма – Тъжната хроника на „ниските мотиви и високопарните комплекси, които опияняват съзнанието“, е налице навсякъде и тя е тайният, сенчест срам на нашата западна фантазия за прогрес: мотивациите на страх, контрол и господство. Постиженията на науката, изкуствата и хуманитаристиката не ни освобождават от самите нас, нашият „прогрес“ не ни спасява, защото дълбоко пренебрегва вътрешния свят, вътрешния живот, но затова пък ни позволява „да преглътнем нашата Сянка, без да се задавим от нея“.

религиозната сянка – боговете са нашите архаични родителски имагоси или нашите комплекси на сигурността, проектирани върху празния екран на неразбираемата вселена. Религиозната ни история, източник на ужасяващ фундаментализъм и фанатизъм, не е история за сянката на Бога, а за нашия сенчест проблем с онази мистерия, която наричаме Бог, за сенчестата страна на теологиите, които ние произвеждаме, за да служат на потребностите ни. „Нашият образ на Бога е всъщност нашият образ“ и той има много малко общо с трансцендентната действителност, която наричаме божественост.

Положителната сянка – всъщност Сянката не е зло само по себе си: в нея се съдържат нереализираните потенциали вътре в нас, онези положителни качества и нормални инстинкти, които са ни били забранявани. Тя е по-малко адаптираната и затова по-честна, по-малко аклиматизираната и затова – по-изначална, по-малко конвенционалната част от нас и затова по-точно изразява цялата личност, която сме предназначени да споделим с другите. Ето защо да осъзнаем Сянката си винаги е смиряващо, но и разширяващо начинание.

Нашата задача в крайна сметка не е добротата – тъй като доброто, което правим, може да е резултат от комплекси или Сянка, а е целостността /Юнг/. Това води не само до излекуването ни, но и до поправянето на общността ни. Защото излекуването на света започва с нас самите. Нашата способност да идентифицираме и да се изправяме пред Сянката в колективния живот винаги зависи от способността ни да идентифицираме Сянката в нашия собствен личен живот.

Джеймс Холис разкрива много следи, по които можем да се докоснем до Сянката си: моделите на нашата история и взаимоотношения, това, което ни дразни и мразим в другите /което всъщност мразим в себе си/, това, в което очакваме магично спасение или някой друг да се погрижи за нас и т.н. Но първото място, на което да потърсим Сянката, е там, където се намират страховете ни, там, където сме най-грозни за себе си. Колко разтърсващо е да открием, че врагът, който се взира в нас, носи нашето лице!

Само когато почувстваме болката, чиято защита представляват нашите проекции, можем да разкъсаме примката им. Да се справим със Сянката на неизживения живот, със „задушената душа“, „да бъдем онова по-голямо същество, което сме предназначени да извикаме на бял свят“, „да сме тук такива, каквито сме, като тези, които действително сме“, изисква да „посетим отново наранените места“, да преразгледаме „нашето крехко пътешествие върху една космическа прашинка, подхвърляна от силния вятър, духащ през еоните“, и да поканим душата си да навлезе в живота ни, както поетично се изразява Холис.

Няма затвори, които да са по-ограничаващи от онези, в които се намираме, без да знаем. За да излезем от тях, трябва да си възвърнем смелостта да изискваме по-голям смисъл и отново да зададем въпроса какво иска душата ни. Да утвърдим тази нещастна душа, която сме, представлява едно положително избавление от сенчестия свят на отчуждението от себе си. А най-многото, което човек може да даде на света, е естественият си спонтанен Аз с богатството, което всеки един от нас носи. Холис въвежда един нов нравствен императив на нашата индивидуация, както той го нарича: „да поемем риска да служим на онова, което се стреми да се изяви в света посредством нас“.

Отрицателното мнение за себе си означава, че отказвам да даря другите със себе си. Затова когато се сблъскам с някоя своя тъмна страна и в мен изригне вулканът на омразата, ненавистта и самоунищожението, си припомням думите на Холис: „Ние не ще бъдем излекувани, докато не започнем да обичаме невдъхващите ни любов места в нас, тъй като те също копнеят за нашата любов. Болните ни места са болни, защото никой, особено ние, не ги обичаме.“ Те ми помагат да прегърна отново тази ранена част от себе си и да я лекувам, надявам се да помогнат и на вас.