„Екзистенциална психотерапия“ – това е, бих казала, книга за смелите. За смелите, защото не просто представя теорията и практиката на екзистенциалното направление в психотерапията, а ни сблъсква „челно“ с най-дълбоките човешки страхове. Въпреки забележителната научно-изследователска теория, върху която изгражда изложението си Ървин Ялом, обогатена с множество емпирични изследвания и психотерапевтична практика, тя не може да се чете безпристрастно, обективно. Това е книга – път и затова книга – пътуване за този, който тръгне по него. Читателят – психотерапевт или просто заинтересован от науката за човешката личност, ще трябва да премине по тънкото въже от началото на своя живот до самия му край, надвиснал над бездната на Нищото. Още повече, че Ялом премахва всички „патерици“ и „осигуровки“, сваля всички „предпазни очила“, за да го изправи, сам и незащитен, пред това битие на човека в света – човешката екзистенция, оголена до скъсване, студена до болка, самотна до отчаяние. Нищото, загнездило се като червей в самото сърце на битието /Камю/, „гризе“ човешката душа, захвърлена някъде, някога, някак си тук, на тази малка планета, по-малка от миг между две вечности.

Но книгата в никакъв случай не е песимистична и потискаща – напротив, само човекът, намерил сили да прозре истината и кураж да я понесе, може да бъде истински себе си и свободен да твори света си, а чрез него – и света, в който живеем. Сваляйки маските, Ялом ни среща с Човека – сам и уязвим, но открит, неповторим и красив в своята простота. Нищото е празнотата, която зейва зад накиченото с вещи, зад гримираното и всъщност обезобразено човешко битие. Затова смелият поглед в безнадеждността в действителност дава надежда: свободата да твориш себе си, да усещаш живия трептящ живот, да оценяваш необикновеността на всеки миг, да се радваш на красотата на любовта навсякъде около себе си и дори да тъгуваш от дълбочината на сърцето си. Този, който се е изправил пред най-ужасяващите човешки страхове, върви дръзко през живота си и сам създава това, което иска да срещне в него. Ще разгледам накратко „знаците“ по този път така, както ги представя Ървин Ялом.

Според автора има четири брутални екзистенциални факта: смърт, свобода, изолация и безсмислие, конфронтирането с които поражда екзистенциален конфликт, присъщ за всеки от нас, тъй като се поражда от самото съществуване на човека в света.

Смърт – желанието на човека да продължи да съществува се сблъсква със съзнанието за неизбежността на края. Животът и смъртта са взаимозависими, те съществуват едновременно, а не последователно, смъртта „жужи непрекъснато под мембраната на живота… Страхуваме се от избледняването, но въпреки това трябва да живеем пред лицето на чезненето“, пише авторът. Човекът се ужасява от загубата на себе си, от превръщането си в нищо, от това, че е един от многото – нито повече, нито по-малко, а светът ще продължи да съществува и след него, сякаш никога не го е имало. Тази тревожност не може да се локализира, затова поражда чувство за безпомощност. Как може да се бори с нея? Като я измества от нищо към нещо – ако ужасът е страх от нищото, страхът е страх от нещо, а от него вече можем да се защитим. Изтласкана, първичната тревожност от смъртта се трансформира в страх от нещо, което е по-малко ужасяващо. Така се оказва, че в основата на всички останали страхове всъщност стои страхът от смъртта.

Ялом обединява невротичните механизми на бягство от смъртта в два основни. Единият е вярата в собствената специалност и неуязвимост, автономия и самодостатъчност и от там – усещането за власт. Вторият, диаметрално противоположен на първия, е вярата във върховния спасител, нуждата от сливане с по-висша фигура или персонифицирана кауза и от там – илюзията за безопасност. Цената, която човек плаща за своето бягство, обаче, е висока: тъй като самият живот пробужда смъртта, ако искаме да я преодолеем, „трябва да се свием, за да не сме напълно живи“ /Ърнест Бекер/ – това е „начин за избягване на небитието чрез избягване на битието“ /Паул Тилих/. Отричането поражда ограничение на живота и поради това – екзистенциална вина: прегрешението към себе си от неуспеха да живееш живота, който ти е даден.

Основната аксиома, както я нарича Ялом, за намаляване на тревожността от смъртта е: „тревожността е правопропорционална на удовлетворението от живота“. Човек не може да понесе перспективата на неизбежната смърт, докато не е преживял пълноценното живеене. Осъзнаването й обаче може да бъде онзи разтърсващ граничен опит, който да стимулира трансформация в човека и той да започне да живее – автентично и пълноценно. Ето защо според автора, въпреки че физическата природа на смъртта разрушава човека, идеята за нея го спасява.

Свобода – желанието за основа и структура се сблъсква с липсата на основа. В своя екзистенциален смисъл свободата се отнася до отсъствието на структура и план, което означава, че под нас няма основа – има нищо, празнота, пропаст. Свободата по принцип е положително и търсено състояние, но на едно по-дълбоко ниво се оказва, че не желаем да бъдем свободни. Защо? Защото тогава ще трябва сами да носим отговорността за себе си, за живота си, за света си.

Отговорността има две нива: отговорността за насищане на света със значимост и отговорността за собствения живот. Нищо в света няма значимост освен по силата на собственото си създаване, няма правила, етични системи, ценности, някакъв велик план във Вселената. Тогава самата почва под човека се разтваря – според Ялом именно тревожността от безпочвеността е най-фундаменталният тип тревожност, която прорязва още по-дълбоко от тази, свързана със смъртта. Изправени пред бездната на самото настояще, ние се срещаме с Нищото в самото сърце на живота, а не в неговия край в едно неопределено бъдеще. Най-силната защита срещу тази фундаментална безпочвеност е реалността такава, каквато я преживяваме: нашите сетива ни казват, че светът е „там“ и че ние влизаме и излизаме от него. В действителност обаче не реалността ни се случва, а ние случваме реалността. Разбира се, използваме разнообразни психологически защити, за да се предпазим от това осъзнаване: компулсивност, изместване на отговорността към някой друг, отричането й чрез ролята на невинна жертва или загуба на контрол и т.н. Тъмната сянка на отговорността обаче е вината – не спрямо другия или спрямо някакъв нравствен кодекс, а спрямо себе си: жертвата е собственият потенциален Аз. Така въпросът за свободата и отговорността всъщност е въпрос за взаимоотношението на човека със собствения му потенциал. Буквално от него се изисква да отговори – какво е направил от себе си. Този, който го пита, е неговият съдия, а именно той самият. Отрицателният отговор поражда тревожност от самоотхвърляне – навярно най-тежкото отхвърляне, което може да преживее човек. Това дълбоко презрение същевременно крие в себе си и възможността за промяна. Вината е призив от дълбините на душата, който, ако се чуе, може да функционира като водач към личностно осъществяване.

За да се осъществи промяна, обаче, е необходимо преминаване от съзнание към действие. Основната задвижваща сила на действието е волята – силата, съставена от желание, решение и усилие. Човек може да действа за себе си, единствено ако има достъп да собствените си желания, а желанието изисква чувстване. Много хора обаче са неспособни да изразяват чувствата си или ги блокират, а ако желанията се основават на разума или морала, става въпрос за задължения, не за желания. Мостът между желанието и действието е решението – обвързването на себе си с усилията да се направи. Решенията са атомите на битието, което създаваме. Хората, обаче, прибягват до различни методи за избягването им чрез отлагане, делегиране на някой друг или нещо друго /съдбата, правилата/ и т.н., защото, както пише Ялом, „решенията са много скъпи: те ти струват всичко останало“. Да решим за едно нещо винаги означава да се откажем от всички други възможности, а колкото по-малко са възможностите ни, толкова повече се доближаваме до смъртта. Те са трудни и заради екзистенциалната вина: ако човек поеме отговорността, той ще бъде виновен за миналото прахосване на собствения си живот. Но единственият начин за справяне с вината е чрез изкупление: той може да изкупи миналото, само като промени бъдещето.

Изолация – желанието за контакт, за защита, за принадлежност към по-голямо цяло се сблъсква със съзнанието за абсолютна изолация. Тук Ялом има предвид не самотността, а усещането за базисна изолация – непреодолимата пропаст между индивида и всяко друго същество, а също така и света. Процесът на растеж е процес на индивидуация, на ставане на отделно същество, но данъкът за отделянето и растежа е изолацията. Дилемата сливане-изолация, привързаност-обособяване е основната динамика, криеща се зад междуличностните взаимоотношения. Ако човек е обзет от ужас пред пропастта на самотата, другият е просто инструмент: той не е „друг“, а „то“, обект, включен във взаимоотношението заради функцията си да служи за психична защита, за бягство от смазващата самота. В крайната форма на тази защита – садизма, човек се чувства сигурен, като поглъща някой друг, като уголемява себе си чрез инкорпорирането на другия. Друго решение се крие в жертването на собствения Аз, потапянето в друг човек, кауза или начинание, което надскача отделния индивид и елиминира самосъзнанието, чувството за себе си.

Човекът, потопен в тревожността от изолация, протяга ръка за помощ чрез връзка, но не защото иска, а защото трябва. Парадоксът е, че тези, които отчаяно се нуждаят от взаимоотношение, са най-малко способни да формират връзка. Зрялата любов е сливане на две същества, които обаче запазват самостойността и индивидуалността си. Но единствено отделянето и изправянето пред самотата ни позволява да се ангажираме с другия дълбоко и смислено. Нещо повече, любовта е нагласа, ориентация на обичащия към света, начин на съществуване, а не ексклузивна връзка с един конкретен човек. Тя е активна, тя е даване, тя е да обичаш, а не да бъдеш обичан и следователно е начинът, по който изобщо изграждаме отношения със света.

Безсмисленост – желанието за смисъл се сблъсква с липсата на смисъл в битието. В най-същностната си човешка природа, която ни прави хора, а не животни, ние се ръководим не от нагони, а активно се стремим към някаква цел. Съвременните хора са изправени пред задачата да открият посока в живота си без външен фар. Колкото по-рационално го търсят, обаче, толкова по-малко го намират. Животът няма нужда от причини. Животът просто е и ние просто по една случайност сме хвърлени в него. Нещата имат значение, защото имат значение. Когато имат значение, те нямат нужда от смисъл, за да имат значение. Въпросът според Ялом е надскачаме ли себе си, надскачаме ли монотонната дневна рутина на това да се поддържаме живи.

Чувството за смисленост е последица на ангажирането, което увеличава възможността човек да завърши моделирането на живота си по някакъв кохерентен начин. Той трябва да снеме втренчения си поглед от себе си и да го насочи към смисъла, който е на негово разположение в света, в надскачащи го дейности и цели: алтруистично служене на другите, посвещаване на кауза, творчество /включващо целия живот/, самоактуализация, реализирайки своя потенциал и др. Човек трябва да се потопи в потока на живота, защото е „възможно да се живее, само докато животът ни опиянява!“ /Толстой/.

Човечеството, което за разлика от всички останали живи същества, притежава самосъзнание, остава незащитено пред битието. Осъзнаването е и благословението, но и проклятието на това да си човек. Ето защо Ървин Ялом посочва, че екзистенциалната тревожност превръща всички ни в братя и сестри. Всяко човешко същество страда, какво обаче прави със страха си зависи от него и тук започват различията между хората. Какво ще създаде от тази екзистенциална ситуация – благословение или проклятие, зависи единствено от самия човек. Това е въпрос на личен избор. Ако Нищото е в сърцето на човешкото битие, то изисква от всеки от нас отговор: с какво ще запълни собственото си нищо, родил ли е в себе си и от себе си Нещо. А също така благодарен ли е за възможността изобщо да преживее това битие, бих казала, въпреки Нищото, вижда ли Нещото в света: красотата, любовта, добротата, с които сме заобиколени, и дал ли е своя, макар и малък, принос в тях. Защото, ако перифразирам думите на Ялом, човек се страхува от Нищото в степента, в която не е успял да създаде от себе си Нещо.