“Изкуството да обичаш” е написана през 1956 г. Макар от тогава да са минали над 60 години, вярвам, че тя е толкова актуална днес, колкото е била и в деня на нейното издаване. Дори си мисля, че проблемите описани в нея само са се задълбочили и са станали по-очевидни.

Още в началото на книгата Фром поставя и отговаря на въпроса какво всъщност е да обичаш. Дали това е изкуство или любовта е просто нещо, което “се случва”, без активност, а е въпрос на късмет. Мнозинството от хората вярват, че е второто. Отказват да приемат отговорността за собственото си щастие в този аспект на живота си и чакат любовта да падне от небето и да ги удари по челото. Фром дава няколко възможни причини това да е така.

На първо място – повечето хора, мислейки си за любовта и мечтаейки за нея, разглеждат аспекта “да бъдеш обичан”, а не “да обичаш”. И понеже това е основният проблем за тях, те го решават по единствения начин, по който могат – опитват се да бъдат по-привлекателни за обичане. Стремят се да бъдат по-успешни, по-богати, по-атрактивни и да отговарят на стандартите за привлекателност, наложени в текущия момент. Нагаждат поведението си, за да приляга повече на обекта, от когото искат да бъдат обичани. Някъде, в целия този стремеж да се продадат по-добре, те сякаш губят себе си.

Друго често срещано разбиране е, че обичта зависи от обекта на обич, а не от личностни характеристики на обичащия. Хората вярват, че да обичаш е лесно, стига да намериш “правилния” обект, когото да обичаш, а дефинициите за това кои качества правят един обект “правилен” постоянно се променят.

Не на последно място е и объркването между състоянието на влюбеност, породено от първоначалното опознаване и сближаване на двама души и състоянието на обичане, създадено от дълбокото, интимно познаване между същите тези двама души.
Хората сякаш се влюбват в това да са влюбени, да са постоянно във вихрушката от емоции, копнежи и еуфория, идващи от новото, от опознаването на тялото и душата на другия. Подобно на спускане с малка гумена лодка по бързеите на река, те излизат на брега, когато водата се успокои, за да се спуснат отново. Излизат, за да изпитат наново еуфорията от бързеите. Излизат преди да са стигнали до необятния океан на любовта.

Преди да успея да се натъжа от обрисуваната от автора картина, която припознах като доста актуална и днес, той дава и решение за проблемите – да се подхожда към любовта като към всяко друго изкуство: ако искаме да го можем, трябва целенасочено да му се посветим.

Подобно на много други изкуства, можем да разделим изучаването на изкуството да обичаш на два етапа – изучаване на теорията и практикуването му. Но преди да си помислите “тя практиката е лесна” – нека напомня, че докторите учат с години преди да започнат да практикуват.

Дотук добре, но аз не съм виждал учебник по обичане в книжарниците и не помня да са ни го преподавали в училище.

Ако и вие не сте, мисля, че тази малка книжка е едно добро начало – започва изключително увлекателно, поставя важните проблеми, дава решения и разказва за различните видове любов. Изследва любовта като отговор на въпроса за смисъла на живота и влиза в детайли за разпадането и отслабването на любовта в западните общества.

Не мога да кажа, че това е книга, която се чете “на един дъх”, макар да е само стотина страници. За мен имаше някои доста суховати пасажи, които прочетох основно защото очаквах, че ще са изключително важни за пълноценното разбиране на книгата. Не бяха. Но имаше не малко интересни неща в тях.

И така – ако сте склонни да приемете, че любовта е изкуство и като такова изисква време, посвещение и отговорен поглед към него, то обърнете внимание на “Изкуството да обичаш” от Ерих Фром.