На Алекс, която ми подаде ръка и ме прегърна – Благодаря ти!

Кой съм аз? – въпрос, пред който рано или късно се изправя всеки човек. Кой съм аз иззад всичките роли и маски – отвъд името, семейството, образованието, работата, статуса, народността, вярванията… Оголеното човешко същество. Уязвимо, но истинно.

Години наред търсех своя отговор, изравях прашасалата си същност изпод купища страх, вина, примирение, самоунижение и дори самоунищожение. Психотерапията ми даде сили да погледна дълбоко в себе си и смелостта да бъда себе си. Не знам дали и доколко намерих отговор на този интимен и така значим въпрос, но ще споделя докъде съм стигнала в търсенията си. Защото мисля, че краен и окончателен отговор няма – това е процес, в който постоянно се себеоткриваш и себесъздаваш.

Търсейки „Аз“-а си във въпроса, тръгнах от „Съм“ – Аз преди всичко съм Живот: този живот, който изпълва всяко живо същество, който тече и се проявява във всичко съществуващо. Значи съм частица от цялото, едно във всичкото, живот в Живота на вселената.

Това, което прави този живот именно мен, а не някой друг, това Съм – моето Аз, е специфичният начин, по който Животът се пречупва в мен и се проявява през мен. Той се индивидуализира чрез начина, по който възприемам света и себе си в него, чрез моя светоглед и ценностна система, моите чувства, мисли и действия, моите качества – и положителни, и отрицателни. Като през призма Азът отразява общия живот и го пресътворява неповторим, единствен, уникален.

Това е теорията ми. Но кои са тези съкровени, дълбоко мои преживявания, които са ме превърнали в човека, който съм?

Може би това, че дълго време съм живяла на границата между живота и смъртта, вървяла съм по тънкото въже между битието и небитието. Какво научих? Да ценя живота, да бъда смирена, да търся дълбочина и смисъл във всяко нещо, да не обръщам внимание на злободневието и суетата, да виждам красотата и уникалността и всред ежедневието и баналността, да се радвам и изживявам всеки миг като значим, неповторим, безценен, да съм благодарна за топлината на слънчевите лъчи върху лицето си, полъха на вятъра в косите си, усмивките на цветята и очите на децата…

Може би това, че съм била отхвърлена от най-близките до мен и около мен хора, от човешкия свят, към който трябваше да принадлежа и аз, но в който сякаш бях попаднала по погрешка, просто поради някакво недоразумение. Какво открих? Един друг величествен и удивителен свят – приютих се в света на природата, на красотата, на тишината, почувствах се дълбоко свързана със земята и небето, пръстта и птиците, слънцето и звездите… и така създадох кътче от топлина и нежност за душата си, свързана с безброй невидими нишки с необятната вселена.

Може би това, че понякога не можех да дишам от болка… Какво научих? Да бъда чувствителна към болката на другите и да не причинявам болка, да ценя и уважавам живота във всяко живо същество, да подам ръка, когато някой има нужда от нея. И така разбрах, че се чувствам най-пълноценна, щастлива и жива, когато правя нещо добро за някой друг.

Разбира се, научих и други, и то не особено приятни неща. Страхът от света на хората ме научи да се дистанцирам, да се изолирам и да бягам в света, който сама си създавам, защото там никой не може да ме нарани – може да е самотно, но поне е безопасно. Страхът да не бъда отхвърлена така ме парализираше, че от мен не можеше да излезе нищо – нищо мое, освен агонията на жалкото подобие на човешко същество, лицемерно, враждебно, неспособно, инертно, потънало в самосъжаление и саморазрушение чрез живота „Трябва“ почти до обезличаване. Затова пък имаше кого да обвинявам – човека до себе си, родителите, обстоятелствата, проклетата съдба, безумния свят, в който живеем.

Използвам минало време, защото много от това вече съм преодоляла. Как? Чрез холистичната психотерапия, но най-вече чрез човешката връзка – чрез топлината, обичта и подкрепата на друго човешко същество. Да те видят, да те разберат, да се почувстваш важен и значим за нечие сърце – не е ли това, което може да ти даде вяра в себе си, когато ти самият не си вярваш, обич към себе си, когато ти самият не се обичаш и дори се мразиш, сили да се изправиш, вместо да пълзиш по пътя на собствения си живот, смелост да се погрижиш за самия себе си, вместо да бягаш.

Е, разбира се, има какво още да се желае, но сега мога да се приема такава, каквато съм. Защото аз съм просто човек. Несъвършена, но именно поради това – част от света на хората – също така несъвършени, но затова пък истински. Нали се учим, развиваме, израстваме.

Ето защо мисля, че човекът не може да се обясни, не може да се изчерпи и колкото и да го описваме, той винаги ще бъде нещо повече. Защото, независимо докъде е стигнал, съдържа в самия него целия потенциал да създава и твори себе си и света, в който живее. Според мен човекът може само да се усети – той е излъчването, което разпръсква от себе си, огънчето, което гори в очите му, ароматът, който докосва душата ти.

За мен мога да кажа: аз съм просто човек и просто живея. Но не е ли най-голямото чудо именно това, че съм жива?! И не е ли чудо също това, че се срещаме точно с теб, ние двамата, точно тук и сега насред вечността, посред безкрайните еони от време и безбрежно пространство от милиарди галактики, за да ти кажа:

– Здравей! Това съм аз. А ти кой си?