Има една дума, която пали всеки човек, дума пълна с енергия, с чувство. Дума, която може да те отпусне, да те стопли, да те усмихне, но и същата тя е способна в един миг да те вцепени, да напълни очите ти с горчивина, да събуди така повърхностния сън на гнева ти, да помрачи и най-чистите ти мисли, засядайки някъде между стремежа и отчаянието, между борбата и падението, между любовта и омразата. Майката. Някой й е отредил да е силна, да дава любов, онази любов, която само една жена е способна да дава, след като тя първа я е изпитала в чистата й форма, дълбоко в сърцето си. В сърцето, където се съдържа онова изконно и чисто в човека. И сякаш цялата сила на природата е в нея, сякаш в центъра на всичко живо е Тя! И твори, и създава, трансформира, лекува, благославя, Обича! Но какво става, когато тази форма на жената е деформирана по един жесток начин, или знам ли, може би е изчезнала завинаги в чистата си, първична форма, създадена с толкова красота и божественост. Когато пак тази прекрасна и изпълнена със съдържание женственост, изгуби способностите си да твори, и вместо тях у нея се настанят ужасяващи сили. И вече я няма, изгубена е, дали завинаги, дали не, но с цялото си същество усещаш, че вече не е тя. Не е онази майка, която детето познава, която детето боготвори и безгранично вярва. На нейно място е дошла тъмна сянка, плашеща, студена, не даваща нищо повече от болка. Самата тя се е превърнала в болка и болка е всичко в нея – болно е сърцето й, студени са ръцете й, вече спрели да прегръщат с онази топлина и нежност. Студен е погледът й, вече не гледа с онази Истинска и утвърждаваща любов. Студената целувка, с която настъпва зимата в сърцето ти. Студено е до нея, а от този студ боли, ужасяват и мислите какво е способна да ти причини. И най-силната болка, която може да нанесе, ще остане за цял живот, ще разяжда и разболява душата, ще има живот, но без пулс, желания с много страх, мечти, които завинаги ще останат погребани, и здрач, тегнещ над всяка искра надежда, и мрак над всяка светлинка в душата. Боли от всичките молитви да се върне пак онази другата майка, били от всеки отхвърлен зов за помощ и раздиращ плач, късащ сърцето, вледеняващ го завинаги. Една жена, една майка, способна на всичко това. Тя е свръхчовек и единствена с такива сили да изцели или да разруши, да даде живот и да го отнеме! А онзи, станал нейна жертва, ще броди изгубен, неразбиращ и завинаги лишен от щедростта на майчината святост, направила го половин човек, отнела му най-скъпото – да е обичан!