Моята лична история разказва за една нещастна любов. Нещастна, защото аз очаквах от нея невъзможното, и естествено – никога не получих нищо хубаво, никога не се почувствах щастлив от връзката ни и от нея не станах по-пълен като човек. Това е историята на моя дълъг романс с алкохола. Това е история за неприсъстващо съществуване, бягство от свободата и, в крайна сметка, бягство от щастието.

Моята любима – бирата, се появи в живота ми, когато се чувствах много счупен, сам, неосъществен и неспособен на себеосъществяване.

Веднъж прочетох някъде, че думата “алкохол” идвала от арабски и означавала грим за очи. При мен употребата му толкова нагримира погледа ми върху живота, че аз почти не виждах. Просто защото не исках да видя нито себе си, нито къде съм в живота си към момента, нито какво правя и накъде вървя. С помощта на този грим и животът наоколо много бързо се променяше когато си поискам – ставаше хубав – както и всичките не особено красиви мисли в главата ми преминаваха в една безгрижност. Макар и за кратко. Даже прекалено кратко. Но пък – на прекалено висока цена. Даже бих казал – това изгубено време няма цена, защото то е просто едно безценно, но безвъзвратно заминало си време на безпаметност. А извън това време на опиянението, остава другото време – на агонията.

На следващия ден след пиене, цялостното ми състояние винаги е било малко или много “депресирано”, потиснато. С цялостната пониженост на емоционалния тонус винаги вървят безброй придружители. (“Пак се напих” – следва вина, срам, предадох себе си, изложих се, пак доказах, че съм много слаб, непоносимо е.)

Мрачните мисли във всички посоки на живота само чакат да изтрезнея и да изскочат отново – не умея да бъда нормален като другите, да имам нормални отношения с околните хора – дали на работа или в останалото време. Започва се с “преживянето” на безкрайни неуспешни, неадекватни, срамни ситуации от миналото – от днес до трийсет години назад. Тези преживявания са минали и заминали, но аз усърдно ги вадя пак и продължавам да ги дъвча и да извличам нова отрова от тях и чувство, че няма смисъл да опитвам щом толкова пъти съм доказал, че не ставам. Мотивацията ми за работа става много ниска или липсва – и така професионалното ми ниво стремително се гмурка към дъното. Това върви с надеждата, че “все някак си” ще закрепя положението някой ден и няма да забележат и да ме уволнят веднага. Но и с постоянно присъстващото като фон тревожно усещане, че съм безполезен и това ще свърши зле за мен. После – лошо – пиещ и безработен…

(Давам си сметка, че “все някак си” дълго е било основно мото в живота ми на зависим. “Поведението ми е самоунищожително, но “все някак си“ ще се наредят нещата, просто в момента нямам план и не правя нищо за това”.)

И понеже не искам да усещам тревожността и цялостното чувство на неудовлетвореност от живота си, при първа възможност мисълта за “само една бира” става факт. А “само една бира” не е никога само една бира. Една от големите заблуди, които съм поддържал с години. Няма такова нещо като само едно питие. Или си вътрешно убеден и приел, че вървиш нагоре, или просто си пак по инерция надолу. “Само едно” – и пак скачаш от ръба.

Този момент символизира и нещо по-цялостно – заблудата, че нещата са под контрол. Аз вече съм работил върху себе си толкова време, по-стабилен съм, личността ми се заздравява. Аз си вярвам, че точно днес, противно на хилядите други пъти, мога да изпия само една бира за кеф, за да отпразнувам и да затвърдя усещането, че вече съм силен. Особено в период, когато се чувствам емоционално по-стабилен, по-успешен, тръгнал в добра посока.

И точно така описаната ситуация е ставала причина за провал след провал, след провал, и голямото учудване как моята терапевтка все още има търпение, след като дори и аз нямам вече никакво търпение към себе си, за да повярвам, че има шанс след безкрайните, повтарящи се, еднакви провали. Отново и отново. Пак говорим за същото. Пак същото се случи и вече не искам да й казвам, защото ме е срам.

Въпреки, че има нещо много различно в отношенията ми с нея. Първо, тя е от малкото хора, които знаят за проблема ми. Второ, тя е единственият човек на този свят, който знае подробностите. Семейството и родителите ми не знаят каква е реалността. Не един и два пъти съм отивал да се срещна с нея в кабинета й, натежал като накиснат килим, и съм си тръгвал с просветнал поглед, обърнат напред, а не забит в земята.

Трябваше ми известно време, за да се отпусна. Въпреки безбройните доказателства, че е изключително добронамерена, че не ме съди, че ме разбира и дори усеща интуитивно какво се случва в главата ми на моменти. (А понякога – дори и когато самият аз не го разбирам.)

В един момент усетих, че главната цел в това терапевтично пространство е срещата с моя вечен спътник и партньор – а именно – със самия мен. Толкова дълго съм имал себе си за просто някой, който ме съпътства, върху когото не се задълбочавам особено много. Всъщност, това се оказа основната ми задача – с нейна помощ да се задълбоча именно върху себе си. Върху това какъв съм аз дълбоко вътре в себе си, от какво имам истински нужда. Истински в смисъл – хранещо душата, а не продиктувано от ума, навика, инерцията. Спомням си как веднъж, съвсем изненадващо за мен самия, без връзка с нищо, което съм си мислил по пътя, като стигнах до кабинета на Цвети и я видях отпред, в мен нахлуха емоции и очите ми се насълзиха. Съвсем спонтанно почувствах успокоение, комфорт, че има кой да ме приеме и да се погрижи за мен (въпреки че “не съм ок”, въпреки “големия лош свят”). Усетих сякаш някакъв уют и сигурност. Неща, които съвсем не знаех как да си дам. А Цвети ми каза – да, вероятно усещаш радостта от срещата със себе си най-вече.

В началото, без да си давам сметка, я бях превърнал в един авторитет, който на всяка грешна крачка е готов да ме накаже под някаква форма – страхувах се, че ще се откаже от работа с мен, или ще започне да се държи не толкова добре с мен, или пък нещо друго страшно ще се случи.

Веднъж имах уговорена сесия за привечер, но реших да пия една бира на обяд с мисълта, че има време до сесията. Неусетно станаха няколко бири, уж малки, и накрая, в уречения час, вместо да се появя на вратата, аз й звъннах, за да й кажа, че не съм напълно трезвен и не мога да си позволя да отида така. Беше ми тежко заради постъпката и като се видяхме след това, не смеех да я погледна. Започнах да й се извинявам, завладян от силна вина и самообвинение. Страх – какво ли ще последва в отношенията ни? Помня как започнах да говоря, а тя ме погледна в очите и само ми каза – защо ми се извиняваш? Ти не разбра ли вече, че на мен ми пука наистина за теб? И сега, колкото и пъти да препрочета тези редове, всеки път очите ми се насълзяват и в гърлото ми засяда буца. Не знам как точно и дали е възможно достатъчно силно да опиша момента, но със сигурност беше някакво ново преживяване за мен. Вместо закономерно очакваната санкция се изправих пред – приемам те такъв, какъвто си в момента, и ме е грижа, но аз имам какво да ти дам. Това беше някакво ново чувство за мен – нещо много истинско, много човешко и силно. Честно казано, беше ми някак си прекалено ново случващото се, и ми беше трудно да си го обясня. Явно имаше някакъв голям дефицит в мен, щом не разбирах как е възможна тази реакция. Прииска ми се да чувствам повече такива силни, дълбоки човешки чувства, извиращи от нещо много здраво и живо.

И така постепенно малкото момченце в мен, вечно страхуващо се от наказание, започна да се доверява все повече и повече. На терапевта си, на тези отношения от нов и невиждан досега вид, на процеса на подобрение, на себе си, и като цяло – на живота. Последваха две крачки напред. След това, една назад, по-късно – пак две напред, и пак една назад. Сега мога да кажа, че наистина всяка крачка назад е била последвана от две напред – въпреки, че на момента съм го преживявал като малка катастрофа, след която няма шанс за успех отново.

Понякога отивах притеснен, че понеже съм хаотичен, не съм намерил време да размишлявам и да се подготвя предварително – тя ще ме помисли за несериозен. По някакъв начин обаче, винаги се стигаше до смислени, истински и дълбоки разгвори, след които си тръгвах с нещо ново и с повече вяра в живота. Отивах тревожен, или тъжен, или напрегнат от житейските си ситуации и невъзможно сложните за мен проблеми. След сесията си тръгвах с нов и по-реалистично-позитивен поглед върху нещата. Имах възможност да погледна ситуациите от нова, различна гледна точка. Да се запозная с ново мислене, което досега не съм прилагал в живота си, което не е задължително свързано с постоянни, ежедневни, интензивни тревоги в степен до блокаж на мозъка.

Постепенно изграждах в себе си липсващи части от мен, за да оздравя цялостния мен и да нямам нужда да бягам повече.

Умение да се заявя, за да не съм изпълнен вечно с фрустрация от пренебрегването на себе си и от това, че “не съм мъж на място” в различни ситуации. Смелостта да защитавам личността си – за да придобия спокойствие и сигурност навсякъде, където отида. Да спра да се страхувам от най-малкия конфликт, който изказването на мнението ми може да предизвика.

Умение да присъствам, докато общувам с някого. Да ме има, да чувам какво ми казва човекът срещу мен, да се фокусирам върху отсрещния, когато си говорим. Да слушам, но и да чувам, а не да съм в главата си, докато общувам. По този начин аз минавах сякаш “покрай” интеракциите с хората и в крайна сметка в мен се загнездваше едно чувство на самота. Заради липсата на качествено свързване с околните.

Желание да се структурирам в ежедневието си и да започна, макар и с малки стъпки, да се дисциплинирам след многото години липса на структура в живота ми. От малките ежедневни задачи, до по-дългосрочните цели с поглед по-надалече.

Разглеждах в дълбочина отношенията с майка ми и баща ми, които са имали формираща роля върху мен като дете, а и после. Какво се е случило? Какво изпитвам заради това – и какво дори не си позволявам да изпитам? Какво да направя сега, за да продължа като възрастен човек, а не като възрастно дете?

Позволявах си много пъти да плача (нищо че съм мъж, оказа се, че ми е позволено!). Защото съм тъжен, трогнат, уплашен, а дори и от радост. И въобще се оказа, че е животоспасяващо за мен да си позволявам да изпитвам емоциите, вместо да се старая да ги контролирам и така да удушавам живота в себе си. Разбрах, че така, както се храня, за да съм жив, душата ми има нужда също да се храни с друг вид храна, която не се купува, а се образува вътре в мен.

Цвети отдели много, десетки часове наред, за да ме слуша и да мисли със и за мен и да ми помага да погледна по нов начин на старите си проблеми. Да приема нова стратегия към нещата в живота си, друг начин на мислене и чувстване.

Имах усещането, че е винаги спонтанна и интуитивна, но и че знае защо отдава внимание на дадено нещо в разговорите ни – като част от цялостна посока. Винаги съм се чувствал сигурен и убеден, че ме води към някакво непознато за мен, но по-добро място. Начинът, по който се свързва с мен чисто човешки, и ефектът, който виждам върху себе си от сесия до сесия, ми е достатъчен. Виждам как всеки път, когато се появи дефект, тя ме насочва към това да го преработя в някакъв позитивен ефект. Да разбера проблема в дълбочина, къде се корени, и какво да променя в тази връзка.

Не знам дали на всички клиенти се случва, но минах и през това да я възприемам като някаква много силна и изключително различна от мен личност, с повече съвършенство и по-малко човешки облик. И дори не знам дали умишлено или не толкова – споделяйки с мен чисто човешки неща за себе си, Цвети приземи образа си в главата ми и започнах да мисля, че това, което е тя, не е непостижимо, че дори и някой с толкова недостатъци като мен може да се стреми натам. В един момент усещането, че разликата ни е от земята до небето отшумя и това също ми помогна.

Накрая просто спря да ми се пие. Вътрешно не изпитвам желание и нужда да пия и да не съм в реалността. През себе си усещам какво е да си в спиралата нагоре и мога да го сравня с това да си в спиралата надолу. Искам първото.

Споделям тези неща и защото се надявам да помогнат на някого. Знам, че от “алкохолното бягство” страдат много хора – и жени, и мъже. Ако четеш това и имаш същия проблем – повярвай ми – милион пъти уверено мислех, че след толкова доказателства, вече шанс да спра окончателно, няма, дори и на 0.01 процента.

Въпреки, че разказвам в минало време, аз не съм приключил с терапията, защото съм си поставил още цели и имам още работа. Имам щастието и късмета да съм намерил добри примери около мен и помощта, от която имам нужда.