Случвало ли ви се е да се запознаете с някого и да си помислите: „Kакъв добър и нежен човек“? Този човек да се държи приятелски, мило, да ви кара да се чувствате специални – и тук не става въпрос само за интимни партньори или роднини. А случвало ли ви се да се запознаете с такъв човек и само за 10 секунди да промените мнението си за него, защото виждате как си изкарва гнева на някого само защото може? Или забелязвате, че се държи надменно и властно с обслужващия персонал? В такъв момент може би си мислите: „Какво стана с този човек, беше толкова добър!“. Дали е успял така умело да ви заблуди или вие сте го допуснали? За да се отговори най-вярно на този въпрос, трябва първо да се разбере, как действат тези хора.

 

Те се наричат садисти и под садизъм не се има предвид само физическо насилие. Има един много по-лош вариант на садизма и това е психическият тормоз, който има много форми и прояви. Сега ще ви споделя моя опит с такива хора и ще се опитам да ги разделя на няколко групи. Преди това е важно да направим едно разграничение – между здравословната агресия, която включва зачитането и защитата на границите, и садизма. Естествено, всичко написано е базирано на моето възприятие за света и не твърдя, че е правилно или пълно. Все пак и аз съм садист.

 

Първата е „избухливата група“. Хората, които в повечето случаи са агресивни и нараняващи. Садизмът им е очевиден и те представляват една доста значителна част от обществото. Повечето от тях имат семейство, деца, изглеждат „нормални“, а някои от тях дори имат успешна кариера.  Спадащите към тази група дълбоко в себе си знаят, че изпитват удоволствие да нараняват другите по всевъзможен начин, но са си изградили доста добри механизми за защита. След всяка проява на садизъм съзнанието им измисля „рационално“ оправдание за  болката, която причиняват. Например: „Аз не съм истински мъж, ако не се държа грубо“;“За да си алфа (каквото и да значи това) трябва да смажеш другите “; “Понеже се свършиха мъжете, останаха само, женчовците, аз правя така“. Там е работата, че садизмът няма пол, сексуална ориентация, религия и цвят на кожата. Такъв тип индивиди до такава степен се вписват в съвременното общество, че то сякаш ги възприема за норма. Нещо повече, за някои дори е ненормално, ако не се държиш по този дивашки начин. Все пак „най-силният“ оцелява и определя правилата. Или така си мисли той.

 

Втората група са „жертвите“, за които вината винаги е у другите (Горките те!). Уж не искат да нараняват, а за свое оправдание използват жертвената си позиция, заради която всичко трябва да им е простено. В същото време, те самите са насилници при това такива, които никой не смее да разобличи. Разбира се, тук не става дума за хората, които наистина са пострадали от насилие и са се защитавали. Впрочем, разликата между защита и умишлено нападение за някои хора е доста тънка. Но да не превръщаме тази група в мъченици и да преминем към следващата.

 

Третата група е групата на „Осъзнатите садисти“. Общото между първите две е оправданието. Тяхното съзнание не може да приеме, че са насилници и по всякакъв начин се опитва да оправдае постъпките им.  В групата на осъзнатите е точно обратното. Те напълно разбират, че действията им ще наранят отсрещната страна и това им доставя изключително удоволствие и наслада. Те действат бавно и методично, докато постигнат своят цел. Това е продиктувано от слабостта им. На осъзнатите обикновено им липсва физическа, психическа сила и топките (куража) да се изправят открито в „двубой“, защото знаят, че биха загубили в честна битка. Липсата на оправдание означава, че те са приели садизма си и са го превърнали в част от тях. Нещо повече – това са единствените им радост и утеха в живота.  Могат да бъдат много хлъзгави и лицемерни. Ще дам прост пример: Намираш се в твоята стая и си говориш с осъзнат садист. На масата си сложил молив. Садистът започва да го премества. В този момента молиш най-учтиво да не се мести молива, защото ще ти трябва и искаш да знаеш къде е. Отговаря се с „да“. След малко обаче започва пак да премества молива. Отново молиш да не се мести, защото допускаш, че е възможно да не си се изразил правилно или да не си бил разбран. Отговарът е: „да няма да го местя“, докато те гледа в очите. И без дори да премигне, започва отново да мести молива.  Накрая, когато моливът вече за пореден път е преместен, питаш, вече ядосано: „Добре нали се разбрахме да го местиш?“, а отговорът е „О, вярно, извинявай. Забравих. Моя грешка“.

 

Психологията може да даде обяснение на причините за садизма, както и път към лечението му. В науката, насилието, със сигурност е разделено и на други групи и разновидности. Не съм чел дебели книги, само съм ходил на психолог. Като казах психолог, има още една група садисти.  Четвъртата – групата на хората, насочващи садизма към себе си. Представителите й правят и невъзможното, за да са нещастни, самообвинявайки се за всичко.  Дори не могат да допуснат, че за света не са чак толкова значими и не всичко е насочено към тях. Чудя се в коя група попадам аз и отговорът е, че не попадам в една, а в няколко.