Гневът е една от основните човешки емоции, физически и психологически отговор на текуща заплаха или вреда, причинена в миналото. Той попада в категорията на силно неприятните чувства, интензитетът му може да варира от нисък до висок, но възбудата, която генерира винаги е висока.

Има случаи, в които гневът е чист в отговор на нещо конкретно и в настоящия момент. Често обаче ще срещнем човекът, заседнал в гнева; гняв, пренасян от миналото; гняв, понякога изпълнен с възмущение; “правдив” гняв. На пръв поглед посланието, което дава е „Аз съм велик, а вие сте незначителни пред моите могъщество и власт!“.  Но това е само външната компенсация на вътрешното усещане: „Всъщност аз съм незначителен, а вие сте великани за мен!“. Нарочната демонстрация на нещо винаги е компенсация за точно обратното. И така в този гняв обученото око може да разчете и едно по-дълбоко послание: „Аз съм зависим от другите, защото очаквам те да се погрижат за мен и моите потребности или защото само в сравнението с тях аз мога да се преживея силен.“

Още по-дълбоко е скрита и голямата болка на човешкото същество, че когато то е било напълно естествено зависимо от възрастните, те са го изоставили, не са се погрижили за него и то е заседнало емоционално в онзи момент на силна фрустрация. Вече порасналият възрастен решава да скрие далеч от света (а често и от самия себе си) тази болка и свързаните с нея усещания за безсилие, дълбока тъга и може би дори отчаяние. И ги скрива зад точно този гняв, който кара човека да се преживява могъщ. Но колкото повече е идеята за лично могъщество, толкова по-безсилен и отчужден от себе си е всъщност човекът. Гневът го отдалечава от дълбоката му болка и така не му позволява да я преживее. Докато не мине през нея, човекът ще остане просто едно раздуто его, външна маска на вътрешна празнота, която търси да бъде запълнена чрез някой друг.

В крайна сметка става ясно, че докато човек се гневи, т.е. иска да остане малкото детенце, за което друг да се погрижи, той никога няма да порасне и да стане зрял, отговорен и свободен индивид. Следователно само в отказа от гнева-компенсация-прикритие и справянето с личната болка, човек може да изгради в себе си вътрешна стабилност и независимост и да се превърне в личност.