Ум, душа, тяло. Мисъл, чувство, усещане. Уравнение, познато от дълбока древност, оставащо нерешено за мнозина. И сякаш с колкото по-сложни задачи се справяме, колкото по-широки територии завладяваме, толкова по-труден става пъзелът, изграден от парченца, които търсят своята цялост. Все нещо е за сметка на другото. Системата, наречена човек, се сгромолясва под пресата на собствения си натиск. Умът – безпощаден тиранин. Тялото – само скелет и мускулатура. А душата? Е, тя нали е невидима? Тоест, ще се правим, че не съществува, защото сме приспали сетивата, с които да я разпознаем. Пък и по-добре да я няма. Иначе ще ни напомни колко нещастни сме всъщност.

Първата стъпка по пътя, който се разширява навън точно толкова, колкото дълбоко към душата стига, е признанието – НЕЯ я има и тя страда. Да го наречем психотерапия. Или пък човекотерапия. Или пък просто “пътуване към себе си”. Но не към онова Аз, което се самоопределя през очите, които го гледат, а към другото – истинското, ценното – златната прашинка в тинята. Скрито зад защити, маски. Забравено от зловещата, самопровъзгласила се за Бог ГЛАВА.

Най-трудно се понася следната истина: “Аз не съм това, за което се мисля”. Някои успяват да го проумеят за дни, други – за години – всеки според темпото си . Но ако едно такова осъзнаване не се случи, ще се наложи да капитулираме във войната между “мен” и “мен”. И тогава, колкото и страшно да звучи, изправени пред най-големия си кошмар – смъртта, може би с горчивина ще си спомним, че май никога не сме живели. И, впрочем, “съм” е състояние, а “мисля се за” – интерпретация на реалността. И възможно ли е изобщо да живеем ако представата ни за света наоколо е холограма на изкривеното ни себепознание?

Ум, душа и тяло – това е. Трябва да направим избор – дали да ги държим разкъсани, във властова зависимост помежду им. Или да ги превърнем в съюзници?  Ако изберем второто, със сигурност ще БЪДЕМ. Жалко само, че толкова ни е страх да се опознаем – такива, каквито сме. Едни ще се оправдаят с травмите от миналото, други – с обстоятелствата и “съвременния свят”. Аз ще кажа само, че всяка болка се лекува с хапче обич. А светът е такъв, какъвто ние го създаваме.