Казват, че противоположностите в своята крайност са еднакви, че са двете страни на едно и също явление. Като, мисля си, независим човек, се замислих доколко всъщност съм независима? И не се ли крие в моята твърдо отстоявана независимост всъщност някаква зависимост? Зависимост към независимостта? Какъв парадокс!

Независимостта е абсолютна предпоставка за един човек да бъде зрял, цялостен, пълноценен. Достигането до нея е дълъг и труден процес на отделяне от слятото състояние, първо физически, след това психически, в което се намира човешкото същество с майката, а по-късно и с бащата. Колко болезнено е това отделяне може да се види още с първата стъпка към него – раждането е съпроводено със страдание и плач. Но постепенно израствайки, индивидът трябва да стане самостоятелен и независим възрастен, способен сам да се грижи и задоволява потребностите си, или, образно казано, да стане родител на самия себе си.

Поради различни причини, на които тук няма да се спирам, този процес не се случва или се случва изкривено и частично. Човек остава все така зависим – към майка си или баща си, партньора си, родината си, идеята си за света… изобщо тук възможностите са много и разнообразни. Но той може да стане и, така да се каже, твърде независим – избягващ близост и интимност, затворен в душевната си черупка, изолиран от човешката топлина и нежност. Дали в своите крайни форми тези състояния не са всъщност по-близки, отколкото изглежда на пръв поглед?

Дали един зависим човек е толкова безпомощен и беззащитен, плах и слаб, или в действителност е хищник, който, прикривайки „ноктите си в бели ръкавици“, не изсмуква жизнеността на другия, здраво вкопчен в него не изпива и последната му капчица сила и живот. Колко е зависим или не просто нехае, а мрази обекта, който ползва като източник на това, което сам не може да си даде.

Дали един независим човек е толкова самодостатъчен и свободен, самоуверен и смел, или в действителност е малодушник, който, издигнал бетонни стени между себе си и другите, умира от страх някой да надникне в душата му, някой да развълнува сърцето му, наблюдаващ света високо и отдалеч, любуващ се на собственото си всемогъщество в собственото си празно и самотно царство. Колко е независим или просто знае, че отвътре е плитък и кух и няма какво да даде на другите.

Да, двете крайности ми се виждат твърде близки. Разбира се, те са преувеличени, но в най-различни варианти можем да ги видим навсякъде около себе си. А най-добре да се вгледаме в себе си.

Човек е зависимо същество – същество, което е част от природата, част от човешкия род, част от народа си, част от общността, в която живее, част от света на другия, а защо не и частица от Вселената. Това обаче е взаимосвързаност – осъзната, приета и съучастна, при която има взаимен обмен, даване и вземане, усещане за принадлежност, споделеност и себесподеленост. Човек е и независимо същество – същество, което е индивидуално, уникално и неповторимо. Но това е автономност, която именно със своята различност  участва и допринася за цялостите, в които участва и към които принадлежи. Да принадлежиш е възможно само чрез даване и отдаване на самия себе си. Първо обаче трябва да имаш „себе си“, да принадлежиш на себе си.

Израствайки като индивидуализирана личност, цялото-човек следва отново да се свърже с по-големите от него цялости – но този път съзнателно, по собствена воля и като осъзнато решение. Защото човек може да се чувства пълноценен и себеосъществен, само когато обедини тези две крайности, когато интегрира зависимост и независимост в едно цяло: да се огледа в очите на другия и да сподели себе си. Поради това да си независим е необходимо, за да си принадлежен. Но за да си независим истински, е необходимо да си принадлежен. Да бъдеш зависим в своята независимост и независим в своята зависимост – един много тънък баланс, достъпен само за цялостните личности.