Работя това, което за мен е най-близко до Смисъла и вярвам, че то е сърцата на хората да се върнат на местата им. Но къде са те? Какво става с хората, с човека, с жената, с мъжа, с планетата, с животните и дърветата? А с децата?! Свят на технологичен напредък и душевен и духовен упадък. „Живот“ в социалните мрежи, където хора поздравяват „близките“ си по различни поводи; „майки“, качващи безброй снимки на децата си, превръщайки ги така в трофеи на собствения си нарцисизъм; „жени“, натрапващи изкривени и болни представи за Жената; мъже, сбъркали Фейсбук с агенция за запознанства; посредствени и просташки „шеги“ на тема пол и секс; изобилие от селфита, чиито притежатели до такава степен са изгубили способността си за реалистично виждане, че дори не съзнават, че изглеждат дори плашещо. Картина гротеска на обезчовечаване, обезчувствяване, дълбоко и мисля, в някаква степен осъзнато отчаяние, пустота, празнота и …много самота.

Става все по-тъжна участта на човека, в която той все търси себе си и все не се намира. Пътува навсякъде и „опознава“ места, хора и култури, но не и себе си. Всъщност се лута насам-натам без собствен център, с онази вътрешна празнота, която запълва с всякакви заместили, но не и с дълбока и качествена афективност и съдържание. Някой беше казал – „Жената е началото и краят“. Колко ли жени днес знаят какво е да си Жена, как да въплъщават достойнствата и качествата на пола си и да живеят през тях? Жалко е, тъжно е, опасно е, когато самите жени се опредметяват, когато изискват да „бъдат носени на ръце“ (може би, защото са “куци“ като жени), оставящи се на вътрешната си инертност и безполезност. Нуждаещи се някак от мъжа, но сами неспособни да го приютят и „стоплят“. Жени, гордеещи се, че домакинството „не е за тях“, а всъщност просто са неспособни да създадат красота, естетика и уют. Жени резки, с „ръбове“, отвън „емоционални“, отвътре – хлад. А майките – обожествили се, издигнали себе си в ранг на светици, недосегаеми в собствения си шовинизъм и налагане на отношение към децата, което често ощетява и наранява. Майки, вкопчващи се в децата си или майки, на които децата им пречат. Никоя няма да си го признае, но фактите и резултатите говорят. След като ходенето на козметик е приоритет в момент, когато детето е болно, например, или пък чудесната майчина преценка малко дете да бъде навън късно вечер, или пък заплаха „ще те дам на циганина“ и т.н.

Ами мъжете – наперени от своята изкуственост и непонятност за истинска мъжественост, често прикрито или открито цинично-вулгарни и похотливи или пък смачкани, „скрили“ се в себе си, отново от отчаяние, апатия и безнадеждност. Мъжът има нужда да се прибере „у дома“ – и това е душата на жената. Жената има нужда мъжът да бъде до нея. Но… толкова разстояние между двамата, отчуждение и самота. Атмосфера на безтегловност, заредена често с враждебност, лицемерие, хаос и хлад – а децата всичко усещат и – боледуват. Колко ли често детето е нещастно, объркано, „изгубено“ в тази пустота между двамата! Днешният човек е все по-празен отвътре, но нуждата от близост някаква я има. И когато тази близост не се създава с дълбока афективност, с живот отвътре, с обич и взаимно уважение и грижа, то тя се търси и намира – през различни форми на насилие – и от жените, и от мъжете. Няма невинни тук! И отново следва отчуждение, апатия, празнота…

А децата – къде са те във всичко това? Те тъгуват. Мисля, само децата и животните могат да бъдат жертви. Възрастните – не! И се надявам, защото знам, че е възможно, хората да възвърнат живота в себе си, за да могат да вдъхват живот и в други. Аз лично продължавам да вярвам в Човека, в съзидателните му сили и способност да се осъществява. Затова и често си припомням за две (сигурна съм, има още) прекрасни жени, които много обичам, едната майка, другата бъдеща – Яна и Марти и за няколко прекрасни мъже и бащи, единият завинаги в сърцето ми – Жоро.