Много често, когато се говори за домашно насилие, хората казват: „Ами тя/той защо стои? Защо просто не си тръгне?” И макар това да звучи като най-логичното и добро решение, за жертвите подобен сценарий е почти невъзможен. Защо? Защото в някои случаи, една необмислена подобна стъпка може да е с фатален край. В други случаи обаче жертвата не си тръгва, защото всъщност живее в паралелна реалност. Тя е влязла в нея още докато е била дете. Наблюдавала е насилието между родителите си и е започнала да го счита за нещо нормално. Самата тя е била обект на родителски садизъм и постепенно е повярвала, че заслужава подобно отношение. А когато е пораснала, подсъзнателно е намерила човек, който е имал същите садистични наклонности като родителя ѝ, и е попаднала в капана на надеждата, че този път ще може да поправи ситуацията и да стигне до сърцето на този толкова суров човек – насилника.

Всъщност отношенията в тази изкривена реалност се развиват често в ритъма на един много зловещ танц. Отначало всичко е спокойно и приятно, но постепенно започва да се натрупва напрежение. Жертвата усеща, че нещо не е наред, но не знае какво точно и как да разведри атмосферата. Неизбежно се стига до избухване. Насилникът излива своя садизъм върху жертвата. Тя прави опит да го омилостиви или, ако ѝ стигне кураж, се опитва да напусне връзката. Насилникът обаче изведнъж се променя коренно. Той се разкайва за действията си. Моли за прошка, плаче, обещава да се промени. Тук за жертвата изгрява отново надеждата, че сценарият от детството може да бъде пренаписан. Тя измамно вярва, че този път има контрол, че ако просто даде още един шанс на връзката си, всичко ще бъде наред. И наистина за известен период в отношенията на двойката цари затишие и радост. След това обаче, динамиката неминуемо пак се завърта в омагьосания кръг и отношенията ескалират към нов акт на насилие.

Жертвите на домашно насилие имат общи характеристики. Те обикновено страдат от ниско самочувствие в сферата на партньорствата, а често и в други сфери. Изпитват емоционална зависимост към своя насилник и вярват, че без него не могат да функционират пълноценно. Лесно се чувстват виновни дори и да няма повод за това. Вярват в полови стереотипи като например, че жената трябва да се подчинява на мъжа си или, ако жертвата е мъж, че е срамно да потърси помощ и да покаже слабост. В тяхната изкривена реалност техният насилник е просто човек с проблеми и те му помагат да ги разреши. Когато тези проблеми изчезнат, насилникът ще оцени партньора си, ще го заобича и всичко ще бъде прекрасно.

Насилниците от своя страна също си приличат. Те са белязани от проблемно детство, където също са били свидели и/или жертви на насилие в семейството. Те се чувстват зависими от своите партньори, но никога не биха го признали дори и пред самите себе си. Действията им обаче разкриват огромната им нужда да упражнят контрол над жертвите си, за да могат да получат, по един извратен начин, гаранция, че няма да бъдат изоставени. Също така тези хора имат нереалистични очаквания за връзките. В техните представи, партньорът им е длъжен да задоволява всяка тяхна прищявка и да ги приема безрезервно и безусловно. Насилниците очакват партньорът им да няма свои собствени потребности и са неспособни да проявят емпатия. Не желаят да поемат отговорност за действията си и прехвърлят вината върху околните.

Жертвите и насилниците живеят извън реалността още преди да се срещнат, но когато това се случи, техните психологически особености спомагат за създаването на една обща, още по-изкривена действителност, в която техните недостатъци се напасват с някаква зловеща точност. В желанието си за контрол насилникът започва да изолира жертвата, като я лишава от контакти с външния свят. Тя се поддава на това, за да получи неговото одобрение и защото вярва, че това ще я сближи с него. Той ѝ вменява вина за всяка своя неадекватна постъпка, а тя е благородна почва за това и вярва, че ако само спре да прави грешки, ще намери вълшебния ключ към неговото благоразположение. Той я критикува безмилостно, с което заличава нейната личност и разклаща напълно увереността ѝ. Тя вярва, че той се опитва да я направи по-добър човек и коригира поведението си според неговите изисквания. Той я обижда и ѝ повишава тон. Тя вярва, че заслужава подобно отношение и трябва да е просто по-внимателна следващия път. Двамата могат да се въртят в тази зловеща динамика до безкрай или докато има фатален такъв.

Как се излиза от този ад? Преди всичко като участниците се върнат към реалността. За съжаление, при насилника това рядко се случва, но за жертвата подобен сценарий е възможен. Тя трябва да се научи, че партньорът ѝ наистина има много личностни проблеми, но тя не е в състояние да ги разреши, а и с поведението си много често поддържа съществуването им. Жертвата трябва да се отърси от илюзията си, че нейната любов и търпение са в състояние да облагородят насилника. Това може да се случи само чрез години редовна психотерапия, като и това не е сигурно, че ще даде резултат при този тип патология. Стратегиите на жертвата за справяне със ситуацията обаче са със сигурност неефективни и дори дават още повече власт на насилника. Извиняването, моленето, плаченето, споровете, оправдаването, заплашването, викането не променят динамиката, а я затвърждават. Жертвата трябва да разбере, че заслужава уважение и добро отношение и че за насилието няма оправдание. Тя трябва да заяви себе си категорично, чрез действия и готовност да си тръгне. А извън омагьосания цикъл на психологическия тормоз ще осъзнае, че съществува и друга реалност, където най-накрая ще намери свободата, спокойствието, а може би и истинската любов.