Няма нищо по-зловредно по рафтовете на книжарниците от писанията на тема „Как да…”. Особено тези, касаещи личностното развитие. За другите видове, свързани с някакви мениджърски и властови пирамиди не мога да се изкажа, защото не познавам добре виртуалния свят на „успеха”.

Имам известни наблюдения над хора, които с хъс и вяра отварят поредната книга, която ще ги поведе към промяната. Ще станат безстрашни, щастливи, обичани и ще заплуват в океан от спокойствие – една гигантска утроба, в която ще са неуязвими. Или пък бъдещето им ще се превърне в низ от ситуации, водещи до себеактуализация – като в електронна игра с безкраен брой нива. В същото време тези „универсални хапчета” стават все по-банални със сугестивните трикове, чрез които се опитват да докажат своята истинност, с цел да се продават. Така например, в доста от тях можем да забележим как един принцип или едно съждение се повтарят под различни форми до безкрай. Докато обезличаващата фуния не налее в главите ни готовите отговори.

Вярно е, че някъде дълбоко в себе си, в онова зрънце „човек”, от което всички тръгваме, има знак за равенство между нас и другите. Също е вярно, че хорските проблеми са подобни и могат да се групират тематично. И именно на тази основа някои „автори” къде от нарцисизъм, къде от чиста алчност решават да излекуват света… само в десет стъпки (например). Но дори намерението да е добро, в момента, в който дадеш готова рецепта за живеене трябва да си наясно, че вредиш, защото изключваш човешката индивидуалност от уравнението. А именно тя е мотора, който движи промяната. Тези, които се поддават на заблудата са обречени или на разочарование, често водещо до преживяване на провал, или на едно ригидно изпълняване на правила, много от тях в разрез с автентичните желания. Целта на знанието не е да ни научи как да живеем, а да ни даде достатъчно възможности за избор. За да напишем собствената си книга.