Душата е най–съкровеното, което притежаваме, онази част от нас, най-истинската, но и най-уязвимата.

Мисля си за малкото детенце – колко невинно, чисто, искрено е неговото същество и същевременно с това колко е зависимо от отношението и усещанията за него от страна на първите близки –  от мама и тати, т.е. от какво жизнеoпределящо значение е те да са зрели обичащи личности.

Едно малко бебе съдържа в себе си цялата истина за живота. Истина, която възрастните забравяме, погребваме дори. Истина, която НЕ ЖЕЛАЕМ да видим. В очите на нашите деца. Не искам да генерализирам и да слагам всички под общ знаменател, но ако погледнем и си дадем честно сметка за „клиничната картина“ на обществото, резулатът е повече от очевиден.

Слагаме маски, играем, изживяваме се като велики, сякаш имаме на разположение цялата вечност. Попадаме в бездната на собствения си егоцентризъм и омраза, лъжейки най-вече себе си.

Забравяме, че имаме душа, а тя е там, заровена под пластове предразсъдъци, лицемерие и фалш.

Тук идва един жизненоважен въпрос, на който душата иска отговор: през какви ценности живеем живота си и как се определяме през тях. Живеем ли през обич към себе си и другите, през благородство, истинско смирение и състрадателност. И трябва да бъдем безпощадно честни, защото не всяко благородство и смирение са плод на осъзнати чисти вътрешни мотиви например. Ние може да залъгваме себе си, дълбоко душата обаче знае истината.

Когато душата се „счупи“ винаги имаме избор: тъгата да обвземе цялото ни същество и следствие на това да се озлобим, дълбоко наранени да изберем реваншизма, омразата и завистта или пък да поемем пътя към пробуждане/осъзнаване, изцелявайки се. Този избор винаги е много личен, може да бъде дори несъзнателен или полуосъзнат. Но дори и да не е напълно осъзнат, дълбоко в себе си ще знаем истината, душата ще знае, въпросът е дали ще искаме да я чуем.

Дали ще направим избора в осъзнаване на вътрешните невротични механизми, които контролират живота ни, отдалечавайки ни от собствената природа, от истинските ни потребности, от чистотата на душата, или ще затънем във водовъртежа на лицемерието и фалша, зависи от нас самите. Понякога е необходимо нещо да се счупи, за да зарастне правилно. За това обаче трябва да се видим такива, каквито сме, а дали искаме, е отделен въпрос.

И както пише Ерих Фром в „ Душата на човека и нейната способност за добро и зло“: “Сърцето на човека може да закоравее. То може да стане безчовечно, но никога нечовешко. Сърцето на човека винаги остава човешко сърце. Всички ние сме предопределени от това, че сме родени като хора, и следователно сме предопределени от вечната задача да правим избори. Заедно със своите цели ние трябва да избираме и средствата за тяхното постигане. Ако човек стане безразличен към живота, вече няма надежда, че може да избере доброто. Тогава наистина сърцето му ще бъде толкова вкоравено, че животът му ще е приключил. Ако това се случи с целия човешки род или с облечените във власт и могъщество негови членове, тогава човечеството може да срещне гибелта си точно когато пред него се откриват най-големи надежди. “