Наскоро един приятел каза “До колкото ни е известно имаме само един живот”. И друг път съм чувал тези думи. Като всяко разумно човешко същество съм наясно с истинността им. Но сякаш понякога забравям този прост факт – всичко, което се е родило, трябва и ще умре. Това включва и мен. Включва и теб. И до колкото ни е известно – имаме само един живот. Това е действителността, в която живеем.

Хората обаче не обичат да си припомнят тази действителност и удобно избягват да мислят за нея. Удобно е, защото ако истински се замислят какво всъщност правят с този един-единствен живот, който имат, е вероятно отговорите да не им харесат. Удобно е, защото срещата (а понякога и сблъсък) с идеята за смъртта показва какъв е животът. Показва дали е жалко съществуване или пълноценен, пълен живот. По същия начин, по който съдът придава форма на водата, смъртта придава контекст на живота.

Мисля, че само в контекста на тази идея за собствената му преходност човек може истински да си отговори на важните за неговият живот въпроси. И мисля, че те не са толкова грандиозни, колкото на повечето от нас ни се ще. Те са прости. Кратки. Категорични. Дори могат да звучат като общи приказки. Какъв беше денят ми днес? Усмихнах ли се на нещо? Бях ли щастлив? Направих ли добро? Казах ли на любим човек, че го ценя, че го обичам? Признах ли на някого, че го харесвам? Напомних ли на някого, който вече знае? Или това беше просто един пореден ден? Ден в който правих неща, които уж трябва. Ден, в който крих чувствата си и бях стиснат на благи думи. Ден, в който бях намръщен и светът и всички в него ми бяха “криви”? Ден празен, ден пуст, ден като много други, сякаш пред мен е вечността.

Ако се огледаме около себе си, вероятно ще забележим, че повечето хора изглежда забравят, че са смъртни, и живеят така, сякаш никога няма да умрат. Едни ходят на работни места, които мразят. Други стоят в отношения с партньори, които презират. Трети чакат перфектния/перфектната. Четвърти се срещат и прекарват време с хора, които не харесват. Примери много, но зад всички тях – идеята, илюзията, че имаме време. Че имаме време да променим живота си. Разбира се, не днес. Не. Има време. Може би утре? А може би другия месец? Или другата година? За къде да бързаме – нали вечността е пред нас?

Уви, това съвсем не е така. Ако разгледаме живота, съвсем сухо и прагматично, като време, то едно от основните му свойства би било, че “минава”, “изтича” и “свършва”. Има начало, има край, върви само напред и не се връща. Той е един вид изчерпаем, невъзвръщаем ресурс. Нашата лична валута, с която се разплащаме за всяко свое действие и всяко свое решение.

Часът е 23:59. Всичките ни единици валута за деня вече са разпределени и смисленият въпрос е “как?” Чувствах ли се добре? Направих ли нещо, за да се почувства някой друг добре? А какво получих срещу времето си? Дали създадох нещо? Ако можех да преразпределя тези “единици” – пак ли щях да го направя по същия начин? Ако можех да си върна времето от днес, щях ли да изживея този ден по същия начин и изживях ли го изобщо или минах през него без да се усетя?

Бизнес книгите ни учат, че богатите ценят парите повече от бедните и че това е една от причините да продължават да са богати. Може би и за времето и живота важи сходна логика – тези, които го ценят, извличат повече блага от него, а тези които не го ценят го пилеят и в резултат имат по-малко. И може би повечето хора всъщност са бедни на време, бедни на живот. И те постоянно отлагат, казвайки си “има време”. Отлагат дребните, ежедневни задачи, отлагат да сменят работата, отлагат да се разкрият, отлагат да напуснат, отлагат да обичат и отлагат да бъдат себе си. Масово отлагат да взимат решения и да са щастливи. Отлагат живота. Но това не отлага смъртта. Това, че някой не е живял, не означава, че няма да умре.

До колкото ни е известно, имаме само един живот. Няма втори шанс. И ако в този един живот не направим необходимото, за да сме добре, необходимото, за да сме щастливи и необходимото, за да се реализираме, то зад ъгъла ще ни очаква една жалка смърт, изпълнена със съжаления. Който забравя, че смъртта дава контекст на живота, ще стигне до нея без да е живял.