Времето, в което живеем в момента, е едно от най-свободните в историята на човечеството. Поне на пръв поглед.
Свободни сме да изберем къде да живеем, с какво да се занимаваме, кого да харесваме, с кого да дружим, как да прекарваме времето си. Свободни сме да изберем как да живеем. Свободни сме да изберем какви да бъдем. Свободни сме за много неща. На пръв поглед.
Свободни сме да мразим открито, да не харесваме открито, да споделяме мнението си открито, да се оплачем открито и да се похвалим открито. Свободни сме да бъдем колкото ужасни искаме. Свободни сме да бъдем и колкото прекрасни искаме. На пръв поглед.

Но колко сме свободни наистина?

До каква степен сме свободни да си кажем каквото ни е отвътре? Да рискуваме, че някой може да не ни харесва вече. Да рискуваме, че някой може да се засегне. Да рискуваме да бъдем отхвърлени. Да споделим истинските си чувства и да приемем последствията от тях. Колко от нас могат да направят това? Колко от нас могат да кажат на близките си “това, което правиш ме наранява”? Колко могат да си признаят “чувствам се недостатъчен”, “чувствам се нехаресван”, “чувствам се самотен”, “имам нужда от компания”, “имам нужда някой да ме гушне”? Крием чувствата и потребностите си, все едно е престъпно да ги имаме. Но не крием само тях. Крием и утвърждаването към другите. Понеже ни е страх да го дадем, или пък защото искаме властта на това те да имат нужда от нас и да зависят от нашето одобрение. Колко от вас могат да кажат открито “Харесвам те”, “Привличаш ме”, “Обичам те”? Колко могат да го направят и да се оставят на потенциалното отхвърляне от другия човек? По дяволите, има “правила” за това кога е приемливо да кажеш на някого, че го обичаш! Не трябва да е твърде рано, за да не реши, че си нещо вкопчен или твърде чувствителен. Но не трябва и да е твърде късно, понеже пък може да си помисли, че не ти пука достатъчно.
За каква свобода говорим, когато правим математически формули за признаването на такива прекрасни чувства?
Сериозно – вие колко сте свободни да кажете това, което мислите и чувствате? На глас. На човека, за когото го мислите и към когото го чувствате. От 1 до 10. Ама честно.

Но това е свобода на говоренето, на комуникацията. Последните години, мисля си, хората ставаме по-добри в комуникацията. По-лесно ни е, защото има чатове. Те не са лични. Не са лице в лице. Скриват очите на другия, когато ни поднесе потенциалното отхвърляне. И не го виждаме. Не е толкова тежко. И можем да редактираме 100 пъти преди да изпратим едно съобщение. Да заоблим малко ръбовете и да се направим да изглеждаме по-други. Повече не себе си. Повече “в калъпа” на обществено приемливото поведение и това, какво е приемливо да кажеш и какво не е.
Лошата новина е, че скриват и любовта в очите на другия. Крият искреното забавление от шегата, която ви се е получила и искрената обич от милите думи, които сте казали.

Свободата на тялото е, сякаш, още по-трудна. Наскоро се проведе семинар в Пловдив на ИХП Инсайт. Имаше тема за свободата. По време на групата ми бе зададен въпросът “Колко свободен си да танцуваш, просто защото ти се танцува?”. Не отговорих. Не отговорих, защото отговорът не ми хареса. Но и липсата на отговор, често, също е отговор.
Колко свободни сте вие по отношение на тялото си? Колко сте свободни да танцувате на светофара, защото песента в слушалките ви е страхотна и цялата ви душа иска малко да се раздвижи, да се разкърши и да се отпусне? Иска да излезете извън рамките на “това е приемливо”. Искате да свирите на въображаема китара или да биете по въображаеми барабани, но… Какво ще си помислят хората?!
Имайте предвид, че тези “забрани” не свършват с танцуването. Те се пропиват в живота ни, като цяло. Забраняваме си да танцуваме, забраняваме си да се отпуснем напълно и да се насладим на телата си, когато сме интимни с партньора си. Забраняваме си да погалим другия. Забраняваме си да прегърнем някого. Забраняваме си да целунем. Забраняваме си да докоснем. Да не би нещо да не ни разберат правилно. Да не би някой нещо да си помисли. Да не би да загубим имидж и изглеждане.
Къде е тая свобода, Санчо, когато ти трябва интегрално уравнение, за да решиш дали е подходящо да прегърнеш някого? Къде е тая свобода, когато правим бакалски сметки за изглеждане, докато душата ни иска да танцува? Къде е тая свобода, когато искаме допир, но пазим имидж и власт?

Повечето от нас не са свободни. Имаме всички възможности на света и избираме имиджа, властта, контрола и изглеждането. Имаме безкрая на океана, но избираме да плуваме в калната локва отстрани.
Но струва ми се – това е нормата.
Норма е, защото свободата е смелост. Смелостта да опиташ, да рискуваш, да знаеш, че може и да бъдеш отхвърлен. Че може да не бъдеш харесван. Че може да се окаже, че не си толкова велик, колкото ти се иска да вярваш. Свободата е смелостта да се заявиш пред света и да кажеш “Това съм аз! Харесваш ме или не, това съм аз!”. А повечето от нас са пъзльовци.
Свободата е и отговорност. Зрялата отговорност да знаеш, че си направил правилното, от твоя гледна точка, нещо и да посрещнеш последствията от него. Без да се криеш, без да се скатаваш, без да шикалкавиш. Смело да кажеш на света “Това съм аз!” и да посрещнеш всички потенциални последствия. И добрите, и приятните, и неприятните. Но да бъдем честни – колко истински отговорни сме? Работя не от вчера и за всичките си години практика, единици са случаите, в които човек е излязъл крачка пред другите и си е признал “аз сгреших”, готов да поеме последствията от действията си. А ако не можем да признаем, че сме сгрешили и сочим другите с пръст и носим от 10 кладенеца оправдания – за каква отговорност става дума? А където няма отговорност, няма и как да има свобода.

За мен свободата е смелост и отговорност. Да се заявиш смело пред света и да си достатъчно отговорен, за да поемеш последствията. Хубавото на свободата е че никой не може да ти я вземе. Но лошото е, че никой не може да ти я даде.