Често в психотерапията стигаме до въпроса за любовта и многобройните, удобно загнездили се под формата на вярвания, умозаключения и убеждения предразсъдъци, свързани с нея. Може би най-парадоксалният сред тях е типичният отговор на въпроса за обичта към себе си. Често пъти клиентите показват дълбоко объркване, когато бъдат запитани дали обичат себе си и как. Любовта не е ли нещо, което следва да изпитваме към другите? Обичаме роднините си, приятелите си, любовниците и домашните животни, абе изобщо – ближните си, но да обичаме себе си е някак смущаващо, нескромно и не съвсем като за нас. Нямаше ли даже древногръцка приказка за един младеж с име на цвете, който много се обичал и се удавил в отражението си? Не, нашата обич е за другите, но не и за нас! Нас трябва отвън да ни обичат – заради достойнствата и качествата ни, заради постиженията ни, заради добрината ни (вече настръхвам) и нашата всеотдайност, грижа и жертвоготовност (тук трябва да спра, че ставам висцерален). Иначе казано – всичко в името на чуждата любов, за нас – подаяния или трошички.

Когато разсъждаваме по този начин, очевидно губим фокус от това, какво е обичта на първо място. Преди всичко тя е жизнеутвърждаващата нагласа, която по биологични, еволюционни, физиологични и психологически причини се е оказала крайно необходима за оцеляването на човека, за неговото израстване, развитие и благополучие. Когато ставаме нейни свидетели или проводници, преживяваме благодарение на няколко добре подредени жички в мозъците си удоволствие и радост, които ни поддържат живи и ни правят удовлетворени от себе си и живота. Защо тогава не бихме искали да се обичаме? Защо да идва отвън това, което се очаква да се прояви отвътре?

  • Първо, от фалшива скромност, зад която се крие голяма претенция – няма да задоволявам своите потребности, нека за това се грижат другите. Ако се обичам, ще бъда добре, а тогава за какво са ми околните? Нима ще трябва да остана сам?
  • Второ, защото ако се огледаме в неспособността ни да обичаме себе си, може да открием, че не обичаме и другите, а тогава вече наистина много животи се оказват обезсмислени, защото лъсва истината, че обичаме само с цел облага и изгода, или иначе казано, не обичаме, а използваме.
  • Трето, защото виждаме нещата черно-бяло и не можем да различим нюансите на нарцисизма – навярно не виждаме смисъл в това да направим разлика между „Обичам себе си“ и „Аз съм едно самовлюбено полубожество и всички трябва да ми се кланят, а аз милосърдно и благосклонно ще приемам техните метани и реверанси“.
  • Защото ни е срам да признаем нуждата си да обичаме себе си и предпочитаме да изискваме от другите това, което сами си отказваме. С кое право обаче?

Вкратце – отказът да обичаме себе си произхожда от добре дресираното у нас лицемерие, което някои наричат възпитание, а други намират за нещо напълно нормално. Всъщност зад отказа да обичаме себе си на първо място и оттам да развиваме способността си да обичаме истински, без фалш и претенция, околните, стои една голяма студенина, изразена чрез фалшив героизъм, стоицизъм и арогантност. Или иначе казано – ако не можеш да обичаш себе си, можеш ли да обичаш изобщо?

Всяко човешко същество рано или късно стига до някои важни въпроси – имам ли право да бъда обичан? Отговорът на този въпрос е универсален, но често сме поблазнени да го персонализираме – аз не, другите – да. Може би е добре да си дадем сметка, че с такова мислене всъщност демонстрираме много по-голям егоцентризъм и нарцисизъм, отколкото ако простичко си признаем: „Обичам да се обичам“.