Няма да пиша за нищо ефимерно и неуловимо – бих искал да бъда разбран. Нямам никакво желание и намерение да се крия зад високопарните фрази от учебниците и университетските аудитории – пише ми се простичко. Може би и аз като много други съм уморен да изглеждам не както се чувствам. Може би и на мен ми е омръзнало да се виждам като някакъв, какъвто вероятно не съм или не съм съвсем, и всеки фалш вече ми тежи на раменете. Може би ми е студено от неискреност, от отчуждение и дистанция.

Надявам се да не съм сам в тази умора. Надявам се и на вас да ви е омръзнало, защото вероятно само така написаното по-долу ще достигне до вас.

Вместо нова поза ще опитам – без да се правя на капацитет или светец, да изложа възгледите си за това, как една терапия може да бъде успешна и да доведе до задоволителен за клиента резултат. Никой не иска да си харчи парите напразно и да си губи времето и въпреки това, много клиенти сменят терапевтите, недоволни от поредния, който не е успял да им помогне, задържат се за сесия – две и продължават нататък. Други с години влачат един и същ проблем на едно и също място и въпреки прилежните си опити не успяват да постигнат прогрес. По същия начин много терапевти се чувстват провалени, когато за пореден път клиентът не успее да получи предлаганата помощ. Разпознахте ли се? Продължавайте да четете!

Повечето психотерапевти са се обучавали дълги години, преди да стартират практиката си – завършват висше образование, най-често в магистърска степен, посещават дълги и трудни обучения в някоя школа по психотерапия, подготвят супервизии, доклади, презентации и работят не само върху трупането на знания, но и промяната на личността си, така че да бъдат истински полезни и да успяват да помагат на клиентите си. Какво се очаква да може терапевтът – да слуша и да разбира, да води и да следва, да присъства с човешките си качества и да действа в полза на клиента. Терапевтът по необходимост трябва да умее да проявява емпатия и уважение към човешкото в клиента, да е способен на топлота и обич, да владее богат поведенчески инструментариум и да се води от непоклатима вяра в потенциала на всеки човек да се научи да живее щастливо и в хармония. Не всички се научават на тези умения: нито списъкът е кратък, нито липсват гнили ябълки в кошницата. В идеалния случай обаче, когато влезем в кабинета, до нас ще седне едно способно и високо развито човешко същество.

Процесът на учене не спира със стартирането на практика – напротив, то тогава тепърва започва. Първоначалните плахи стъпки са направени, първите клиенти идват и си отиват, някои остават, а с тях понякога остава и съмнението, че може би не сме достатъчно добри, защото не сме помогнали на всички и ще можем ли да помогнем на останалите въобще? Много иначе талантливи, но свръхотговорни и покрай това – инфантилни и нарцистични терапевти, смазани от първоначалните си неуспехи, бързо се преориентират към „алтернативни“ начини на работа: Водят обучения, уъркшопи и презентации, на които или дават съвети наготово или говорят общи приказки. Крайният продукт на труда ни винаги е функция на намеренията и способностите ни.

Друг възможен път пред терапевта на този етап е да се стегне, да се вземе в ръце с много решителност и воля и да се подготви да научи уроците, които всеки неуспех ни преподава, да се смири и да преболедува професионалния си егоцентризъм, че е длъжен да може всичко и да помогне на всекиго (в други думи, да се прави на господ), и да се посвети на целта да бъде наистина полезен – на тези, които му позволят.

Да си дойдем на думата. Какво значи един клиент да позволи на терапевта да му помогне? На първо място говорим за мотивация. Да се уточни нейното наличие или отсъствие в началото на терапията е от ключово значение за нейния ход, протичане и изход. Защо е важно това: Проблемите се решават, когато се променим, а промяната е най-нежеланото събитие в живота. Повечето хора успяват да намерят определено ниво на удобен дискомфорт, само и само за да не им се наложи да се променят – лекуват си болките чрез консумация на хапчета, алкохол, секс, адреналин или други хора. Всичко в името на статуквото!

Какво й е страшното на промяната, че толкова бягаме от нея? Отговорът е много простичък – но простите неща са трудни: страшното в промяната е срещата със себе си. Когато осъществим тази среща, това за нас ще означава да преживеем отново всички травми, от които бягаме, заедно с цялата болка, която сме потиснали и от която всъщност се крием. Но от същата тази болка и всичко под нея може да се крие и съкровище – неосъщественият ни още потенциал. Алтернативата е да седим до безкрай в неудобната си, но сигурна и незастрашаваща ситуация. Изборът между двете се повлиява основно от големината на психичната болка, с която живеем, съпоставена с вярата ни в способността ни да я облекчим. Тези два фактора оформят мотивацията ни за промяна – или липсата на такава.

Ако не искам да се променя, няма сила на този свят, която да ме накара. Само и само за да запазя ситуацията непроменена, ще дам всичко от себе си: ще саботирам чуждите усилия с учтива усмивка, ще слушам и ще потвърждавам, че разбирам, ще бъда много послушен и ще си давам вид на много ангажиран в промяната, но ще правя всичко по силите си, за да не я осъществя. Ще знам всичко и няма да позволя нищо да ме убеди, че промяната е възможна и изобщо полезна за мен. Ще се мисля за по-компетентен от терапевта си, ще го презирам вътрешно, ще му се присмивам наум и няма да го допусна до себе си.

Важно е да запомним, че истинска мотивация не може да бъде създадена отвън – най-много натиск и принуда. Единственото, което може да направи терапевтът, е да осигури подходящи условия за нейното възникване, като спечели доверието на клиента с искреност и честност, покаже му нови пътища и начини, приеме го с цялата му болка и му помогне да се научи, че е способен да я преодолее. Това е отговорността на терапевта, но дали промяна ще се състои или не – това зависи от искреното желание на клиента да се справи веднъж завинаги с болката си и да заживее истински.