Преди години мой приятел ми каза “Радвам се, че имам дъщеря, а не син.” На въпросът ми “Защо?” той отговори, че не иска да отглежда син в един свят, в който той няма да може да бъде себе си, няма да може да плаче, няма да може да показва чувства и ще трябва да бъде такъв или онакъв. Още тогава си дадох сметка, че това е и негова, лична болка, но нали и аз съм мъж – подминах темата. Ние не говорим за чувствата си. Не плачем. Не показваме слабост и не разкриваме себе си. Не се разкриваме пред другите мъже от страх да не ни се подиграят. Не разкриваме себе си и пред жените, за да не загубим тяхното одобрение, от което сме болезнено зависими. И продължаваме напред. Единият крак пред другия, в един пакт на болка и мълчание. Сами, самотни, невидяни. И се подиграваме на другите мъже, когато покажат уязвимост или видим сълзи. Може би от завист за това, че ние не си позволяваме да го направим. А може би толкова дълго сме крили тази част от себе си, че сме я намразили и искаме да я унищожим и у другите.

Отношението на забрана към мъжете да чувстват се е пропило дълбоко в обществото ни и бива изпратено като послание към момчетата, още докато единствената разлика между тях и момичетата са очакванията и проекциите на родителите им. От ранна детска възраст ни се дава да разберем, че “един мъж не плаче”, че не бива да се “лигавим”, че “само слабите плачат” и че ако някой ни види да го правим – ще ни се подиграе. В училище това се затвърждава и от непосредствения опит, защото по-чувствителните момчета, обикновено, биват тормозени от другите. И ето ти го противопоставянето на слаби и силни. И понеже детството е период, в който се учим как да оцеляваме в света, се научаваме да жертваме част от себе си, за да изглеждаме “силни”, да бъдем приети и да “паснем” по-добре.

Към забраните и отричането на части от себе си получаваме и доста послания за задълженията ни. Един мъж трябва да изкарва пари, за да може да издържа семейство. Но един мъж е длъжен да се грижи и за родителите си, така че по-добре да изкарва достатъчно, че да издържа две семейства. В крайна сметка – защо е роден, ако не за да гледа майка си на старини? Твърде често стойността на мъжете се свежда до това колко пари могат да изкарат, каква позиция заемат или колко са известни. Свежда се и до цената на колата, която караме, до цената на подаръците, които можем да направим и колко екзотични са екскурзиите, на които можем да заведем някого.

И после – защо повечето мъже били кариеристи, работохолици, които се боят от интимност и не говорят за чувствата си? А как иначе? Какви да сме, след като от малки ни се дава да разберем, че това се очаква от нас? Още преди да можем да вземем решение сами за себе си какви искаме да бъдем, ни се дават правилата на играта, наречена “живот” и след това, по време на цялата игра ни се повтаря, че сме “лоши”, задето ги следваме.

Това са чудесни обяснения, но не бива да ги превръщаме в оправдания. Вече не сме деца. Ако искаме да сме достойни представители на пола си, ако искаме да сме истински мъже, трябва да си дадем сметка, че вече никой не ни задължава да следваме правилата, които са ни начертани преди години. Да си дадем сметка как ние самите допринасяме за следването на забраните и спазването на задълженията, които са ни вменени. Да разберем, че ще струваме колкото колите си, само ако ние вярваме в това и че нямаме право да чувстваме, само ако ние не си го позволяваме.

Но този път е труден и мисля, съвсем не е бърз. Докато вървим по него ще се натъкнем на болка, на неразбиране и на отхвърляне. И може би на моменти ще се чувстваме ужасно сами. Но именно по този път можем да срещнем себе си. Да се докоснем до тези части от нас, които сме заровили дълбоко и може би забравили. Да стигнем до онази трансформираща болка, която ще ни свърже отново с душите ни. И когато извървим пътя може би ще срещнем другите хора, които са минали по него. И вече няма да сме сами. И вече няма да сме фалшиви. И вече няма да мислим, че сълзите са слабост, а ще виждаме в тях сила и смелост. И може би, ще си поплачем. От болка, от радост, от тъга и от щастие.