Неврозата е „болестта на цивилизацията”. Няма човек, който през своя живот да не е имал невротични симптоми. Неврозите са психични разстройства, които настъпват по психогенен път, т.е., по пътя на психотравмата. В основата им е дълбоката фрустрация на важна за човека потребност. Фрустрация е всяко неприятно и негативно преживяване, причинено от дълбоко разочарование и болка, разстърсващо огорчение, лишаване от нещо, жизнено необходимо на личността /от лат. frustratio-осуетяване, мамене/.

Приема се съществуването на първична фрустрация – при липса на храна или грижи, любов и признание. Вторичната фрустрация се предизвиква от всички външни и вътрешни препятствия, които затрудняват достигането на желана цел. Външната активна фрустрация се появява в резултат на строги наказания и заплахи, които ограничават действията и игрите на детето например. Вътрешната пасивна фрустрация е невъзможността на индивида сам да се справя с препятствия поради собствени физически или психически недостатъци или дефицити. Най-патогенна и разрушителна роля има вътрешната фрустрация, при която е невъзможно да се отреагира на едно силно преживяване на гняв, яд или отвращение.

В патофизиологичен план неврозите се характеризират със срив на висшата нервна дейност. Отличават се с богата невротична симптоматика и чести вегетативни прояви. По-често се явяват като краткотрайни невротични реакции, но понякога могат да продължат с години. Оттук и голямото значение на невротичните разстройства, защото особено днес, в забързаното и динамично ежедневие, те засягат много хора, като се отразяват неблагоприятно както на емоционално-психическото, така и на физическото състояние и здраве на човек, следователно на целия му живот. Често дори не си даваме сметка, че нашите мисли, чувства и поведение са свързани с някакво невротично състояние, но пък затова, въпреки мотивите, с които ги обясняваме, дълбоко в себе си знаем, че сме нещастни. Ако изберем и се осланяме на предпочитаните, но неистинни обяснения за състоянието си, ако търсим причините не там, където са, последиците, за съжаление, за нас и близките ни не могат да са добри. По-лесно и по-незастрашаващо ни е да виждаме извън нас нещата. Но когато се влошат отношенията, когато се чувстваме неуспяващи и неудовлетворени, когато се появи някакво психосоматично заболяване, поне можем да допуснем, че причината за това вероятно е в нас самите. Защото отговорността за състоянието ни е преди всичко наша.

Понякога е невъзможно да променим външните обстоятелства, но можем да променим нашето отношение към тях. Можем да потърсим най-дълбоки ни, лични причини, защо мислим, чувстваме и постъпваме по определен начин. Това за някои вероятно изглежда невъзможно, безсмислено или болезнено, но пък е толкова освобождаващо – от предразсъдъци, от сковаващи правила, от чужди „ценности”, от дълго потискани и тровещи ни емоции и мисли. Има ли някой, който да не желае тази свобода? Затова можем да се обърнем към себе си и да пожелаем да поемем най-важната отговорност в живота си – да потърсим помощ и да възвърнем щастието в живота си. Нима не е вярно, че ако сме емоционално здрави и щастливи, ще сме и физически здрави, че отношенията ни с другите ще са по-удовлетворителни, че животът ни ще е по-богат и пълноценен ? Ами децата? Колко наистина познаваме и разбираме техните преживявания, техния свят? Допускаме ли мисълта, че и те могат да страдат от неврози и как ли се справят? Разчитаме ли правилно сигналите, понякога толкова явни, че се случва нещо наистина сериозно или отново ще се плъзгаме по повърхността на удобните „обяснения”?

Децата не само могат да бъдат засегнати от невротични състояния, те всъщност са твърде уязвими. Тяхната уязвимост е предопределена от факта, че зависят от възрастните. От тяхната обич и грижа – и емоционална, и материална, от подкрепата и вниманието им. От „благоразположението” им, от търпението им, от готовността им да ги слушат, чуват, разбират, от желанието им да са с тях – физически и емоционално. От тях, като пълноценни или пък не личности. От емоционалната им зрялост или инфантилност. От това дали самите възрастни са се справили със собствените си несъвършенства. Диагностицирането на неуравновесеностите в детска възраст всъщност е от голямо значение, защото е свързано с предотвратяването на невротични състояния в тях вече като възрастни. Детската неуравновесеност е основана на чувствителността. За съжаление не са много тези възрастни, които си дават сметка колко много адаптации се изискват от децата и колко са чести случаите, когато те изпадат в затруднение. Понякога децата чувстват, че направо им е невъзможно да се приспособят. В такива случаи някои прибягват до инфантилни реакции – защото така се чувстват сигурни и щастливи. Това е и начин някои младежи да си остават “деца”, прикривайки се зад някаква болест, единствено за да запазят обичта и вниманието на родителите си. Други развиват дори девиантно поведение. За съжаление обаче, има и родители, и учители, точно тези възрастни, от които зависи не само развитието и обучението на децата, но и цялото им емоционално и психическо здраве, които поради личностни дефицити и собствено чувство за малоценност, изпитват необходимост да ги доминират и така да си осигурят усещане за сила и стойност. Изискват от тях това, което те самите не са способни да изискват от себе си. Децата се превръщат в компенсация. Не си дават сметка, че те се нуждаят преди всичко от сигурност и подкрепа, от поощрение и уважение на собствената им личност, а не да бъдат потискани и третирани като предмети. Всичко, което е в противоречие със същността на детето, всичко, което пречупва волята му и унищожава индивидуалността му, се превръща във фактор за появата на чувство за малоценност и невроза.

Понякога зад „грижовността” на някои родители и учители се открива нужда от замаскирана власт, срещу която всякакъв евентуален бунт се прекършва, а всичко, което пречупва волята на детето, поражда чувство за малоценност и предпоставки за невротични състояния. А и ако не признаваме, уважаваме и утвърждаваме детето заради самото него, как ще определи то мястото си в живота! Всеки казва, че детето му е най-важното за него. Всеки твърди, че прави всичко в името на децата. Да, децата – „нашето утре, нашите цветя” – тръби „обществото”. И отново само обществото е виновно за неблагополучията, за асоциалните прояви на децата, за липсата на ценности у тях, за лошата „дисциплина” в училище. На някои дори им лепват етикети и започваме да ги третираме като лоши. Но ако всички мислим за тях така, даваме ли им шанс да се променят? Как ли децата стават „лоши”? От кого ли учат и взимат този „пример”? Какво лицемерие! Обществото обаче сме всички ние. Този, който си хвърля боклука през прозореца. Този, който ще ви обслужи в магазина намръщен, гледайки някъде встрани и карайки ви да се чувствате сякаш сте виновен за нещо. А ето го и служителят, който се държи с вас сякаш му разваляте спокойствието и единствено пречите. /Тези хора дали имат деца?/ Или пък този родител, който не знае какво да прави със собственото си нещастие и прехвърля неудовлетвореността от личния си или професионален живот върху училището. Или пък този, който изисква училището да даде на детето му това, което сам не може да му даде – обич, признание, сигурност, но пък затова гордо заявява, че му е дал материална стабилност.

Истина е обаче, че възрастните, заради по-големия си жизнен опит и обиграност, разполагат с твърде рафинирани средства за представяне и налагане на „убежденията си”. И ако с тях понякога се прикриват не дотам чисти мотиви, емоции и отношения, да си представим за миг как ли се чувства едно дете, когато усеща истината, но не може да я защити. Вероятно отчаяно, безсилно и обезверено. Как да повярва на това, което му говорят, когато то се разминава с това, което правят – всезнаещите и всесилни възрастни. На какво и на кого да се довери? Как да се спаси от болката и отчаянието? Отговорите на такива въпроси не са удобни за „обществото”. И отново ще има обвинения – от учители и родители към обществото, от обществото към родителите и учителите, от родители към учители и обратното и други, за които вероятно още не знаем.

А, забравих – агресията, много важна и удобна тема. Агресията е виновна за всичко! Но как става така, че децата са единствено агресивни! И какво изобщо е агресия? Огромно е лицемерието и двуличието на тези възрастни, които и усещат, и съзнават колко всъщност те самите са агресивни, но както казах, техните средства за това са твърде прикрити и рафинирани. Нима не е агресия онова отношение и поведение, чрез което детето бива потискано или принизявано? Или му се вменява чувство за вина и усещане, че носи цялата отговорност? Не е ли агресивна тази майка, която е бясна на мъжа си, но ще излее яда си върху детето? Или този баща, който е позволил да бъде унижен в работата или от някой друг, но ще демонстрира „сила” пред детето си? Или пък тази учителка, която възприема ролята си пред учениците като позиция на силния и ще злоупотребява с положението си и вместо да учи, възпитава и развива човешкото в децата, ще ги унижава, макар и завоалирано. Средства за това има много.