Човек е затворник сам на себе си. Особено днес. Особено в свят, в койтo има пълното право да отговори на въпроса „Кой съм аз?“, без да се налага да плаща, както в миналото, със свободата или дори с живота си. Доброволното робство, стандартизиращо до степен на обезличаване, е ритуалното самоубийство на онзи, който не е способен да поеме риска на глагола „съм“. А такъв несъмнено има.

Непосилната за някои тежест на отговорността да живеем живота си автентично, търси „виновника“ в държавата, в системата, в свръхобобщените си представи за „другите“, които предварително е нарисувал в цветовете на собствените си предразсъдъци, страхове и скрити копнежи.

И ето, че когато обективните външни ограничения, са сведени до необходимия за мирно съществуване минимум, ние сме по-склонни от всякога да сочим с пръст, вместо да се погледнем в огледалото. Разбира се, светът не е черно-бял. Несправедливостите и злото не са, а и няма да бъдат изкоренени. Такива утопични представи, в които съществува реалност като в библейския рай, са по-скоро алиби за вечното ни недоволство от „тук и сега“. Или иначе казано – причината е вътрешна неудовлетвореност, в резултат на която си представяме, че някога някъде ще има едно по-добро място, където най-после ще сме „волни и щастливи“.

Но да се спрем за миг и да си зададем един жизненоважен въпрос: Дали илюзията, че сме жертви на обстоятелствата, не е доброволен отказ от това да сме личности? И не, търсенето на значимост във вечен бунт и опозиция или пък в конформизъм (впрочем, двете имат общ корен), не са пътека, по която бихме стигнали до освобождение, защото и в двата случая сме завързани за имагинерните вериги на измислени тирани.

Днес, в средата на септември, в България, няма война. Смъртта не се разхожда по улицата. Гладът рядко присъства на масата. Представете си за миг ако беше обратното. Дали щяхме да имаме време за ожесточени сражения на бойни полета, върху които хвърляме сянката на непознатото си Аз? Надали.

За да разбере какво няма, човек трябва да е способен да оцени онова, което има. Алтернативата е да го проумее по трудния начин. Тогава обаче може да е твърде късно.