Допускам, че заглавието е грешно. Много по-точно би било да си кръстя статията „Не на истината за нас!“, защото затова ще става дума. Какво се случи с много хора през последните два месеца, ако не именно това – отказ от среща с някои важни и сериозно наболели истини. Вместо това вътрешните ни нагласи изиграха основна роля в начина, по който възприемаме предизвикателствата на средата, така че ответната реакция се насочи не толкова към обективно случващото се, колкото към прилежащата оцветка на собственото ни въображение, наложено върху действителността.

За какво говоря – за някои хора кризата не беше вирусът и епидемията, кризата беше „страхът“ и всичко, което той прикрива: отчуждение, враждебност, егоцентризъм, претенция и зад тях полусъзнаваното горчиво съжаление на много хора, които, може би, се видяха принудени да погледнат живота си и да признаят неговата пустота и безсмислие, вината от неизживяното, и всичко това поради липса на истинска вътрешна свобода. Кризата сама по себе си означава възможност, даже необходимост от промяна, но ние направихме всичко възможно да не се променим. Нима това не индикира, че всъщност дълбоко в себе си мразим идеята за свобода?

Много животни, изпаднали в плен, умират за дни или седмици от загубата на възможността да последват инстинктите си и да овеществят присъствието си, да изпълнят предназначението си. В човешкото общество обаче това е институционализирана форма на съществуване: от малки сме натикани в ясли (първо значение: подобно на корито приспособление, в което се поставя храна за селскостопански животни), после в училища (където ни забраняват да се движим и да говорим, за да слушаме и запаметяваме), в централния кредитен регистър и така по пътя до животоподдържащите системи, докато някой се смили да дръпне щепсела. Отчаянието и срамът, че сме това, което сме – съгласни с всичко, послушни и покорни, и нежеланието да се срещнем с тях, за да не би да се наложи да преразгледаме нашата концепция за себе си, в крайна сметка ни предлагат алтернатива – да участваме в душегубието и самоунищожението, предпазвани от успокояващата идея, че така правят всички и ние просто изпълняваме заповеди. От жертви на системата така някои стават нейни знаменосци, защитници и изпълнители – и с това се измерва триумфа на човека в обществото. Живеем според натрапени ценности, които следва да ни опитомят или дресират – пари, престиж, амбиция, изолация, разделение. Homo homini lupus est.

Сигурен съм, че на много им дойде добре да отбягват другите по улицата, да гледат с недоверие и зле прикривана омраза, и преобразени на космонавти, да се заобикалят на поне два метра. Всъщност посланията на това поведение са две: Всички трябва да бъдат затворници, защото ме застрашават. Прекалено ценен съм, че светът да се лиши от мен, затова всички вкъщи, всички настрана. Юрнаха се да зареждат консерви и тоалетна хартия, безогледно да изкупуват медикаменти, които на някого може да са му трябвали наистина, въоръжиха се до зъби със спирт и салфетки и зачакаха деня на Страшния съд… А той мина и присъдата е студени, празни сърца и лесни за манипулация сънливи умове.

Участието в такова общество обаче е въпрос на личен избор – информация не липсва и който иска да се образова и еманципира (а двете вървят ръка за ръка), може да го направи. Както стана ясно обаче, книгите не пренасят зараза, защото никой не ги пипа. Затова доброволно се качваме всеки ден на въртележката, неграмотни душевно и закостенели интелектуално, докато някой ден не ни засили малко повече и не изхвръкнем извън орбита, зад борда на илюзиите. Подкрепяме унищожението  и обезсмислянето си.

Как още се „възползвахме“ от ситуацията:

  • Най-гледаното предаване в оруелската утопия 1984 беше петминутката на омразата, която довеждаше всички зрители до контролирана кръвожадност и ожесточение; най-гледаното предаване в българската коронаизолация беше сутрешният брифинг, чийто послания паснаха в рамките на авторитарната интерпретация – разбрахме само, че не се страхуваме достатъчно и ни дебне ужасяваща заплаха. Лъсна липсата на уравновесен, разумен отговор – вместо него покорство и страхопочитание, после тийнейджърски бунт, два месеца от „Осанна“ до „Разпни го!“
  • Понеже подкрепяме авторитарното посредством вътрешните си нагласи, рискувахме да създадем съответната власт. Другаде това се случи – в Унгария се установи нова форма на управление, в Полша и САЩ тихомълком гласуваха закони, ограничаващи човешките права. Изкарахме късмет, че нашите управляващи не поискаха докрай да си играят на богове, но че мразим свободата – това трудно ще отречем.
  • Увеличи се и лицемерието, или поне се видоизмени. Ако преди се преструвахме на освободени, защото светът ни беше на разположение и можехме да си „позволим“ да го опознаем (всъщност в общия случай обикаляхме като мухи без глави и качвахме снимки в интернет), сега сме театрално благотворителни и подскачаме в опитите си да привлечем внимание с новото модерно – да сме добри и загрижени. Разбира се, има истински добри хора и те не са спирали да правят добро на околните, но както и преди, не са търсели публичност. Добрината се превърна в новия начин да привлечем аплодисменти – само и само да не се почувстваме забравени.
  • Едновременно с това много хора са истински отчаяни да бъдат навън, защото ако нямат сцена, на която да играят живота си, ще се окажат сами в гримьорната срещу едно огледало, което няма да им спести истината. Една такава среща със себе си е все по-леснодостъпна и все по-нежелана.

Какво постигнахме – увеличихме насилието и безразличието, удвоихме дистанцията, превърнахме се в дигитални образи със скафандри, войнствени в името на ограниченията, фалшиво позитивни и манийно приповдигнати, настървени и допълнително оглупели. Видя се лицето човешко. Какво постигнахме, наистина, и доволни ли сме? Как ще излезем от истинската криза и какво ще можем да помислим за себе си?

Може би някои ще плеснат по челото и ще преосмислят начина си на живот. За това обаче би било нужно сериозно преразглеждане на неговите основания – най-вече на въпроса за ценностите, които ни направляват. Но щом се е стигнало дотук, човечеството да се постави само на колене и въпреки всичко да упорства срещу истината за себе си – колко ли е реалистичен такъв развой?