Дали изобщо си спомняме какво е да бъдеш дете или отдавна сме загубили детското и естествеността в душата си? Бетонирали сме ги, може би, под пластове дебели убеждения, правила и прагматизъм. Понякога слизаме ли от трона на родителското си величие и безпогрешност? Замисляме ли се какво всъщност става в душата на едно дете? Дали е важно какво точно му казваме с думи или е по-важно каква е нашата вътрешна нагласа, която то интуитивно усеща? И какво ли всъщност достига до него – нашите думи или нашето отношение? Защото на думи можем да кажем всичко, а отношението и вътрешната ни реалност са нещо много по-дълбоко, което трудно можем да замаскираме с “правилните” думи, колкото и да се стараем. Замисляме ли сме се какви послания излизат от нас чрез поведението ни, личния пример, невербалния език, изобщо с всичко това, което излъчваме към децата си, но не на думи? Би било хубаво да помислим, защото родителството е едно от най-големите предизвикателства, то е чест и висша отговорност.

Нека проследим някои от основните етапи в развитието на детето. Първият етап започва още с мисълта за зачеването на детето и най-важният въпрос, който трябва да си зададем, е защо искаме да имаме дете. Защото биологичният часовник тиктака? Защото това ще скрепи разпадащата се връзка с партньора ми? За да има кой да ме гледа на старини? За да оставя нещо след себе си? Или защото това ще е израз и продължение на нашата любов, цялостност и зрялост и искам да отдам себе си и любовта си на едно човешко същество? Мотивите могат да бъдат многобройни, но всеки сам би могъл, ако е достатъчно честен поне пред себе си, да си зададе този въпрос и да потърси отговора му. Често се случва да имаме изисквания към бъдещото си неродено дете да бъде точно определено – да бъде син или дъщеря, да има неговите или нейните очи, да бъде сладко и русо и т.н. Или пък моментът не е подходящ, много е рано, а и кариерата ми е важна. Дали то идва вече натоварено с отговорност и очаквания, които да оправдава или идва заради самото него, за да бъде обичано такова, каквото е? Какви ли послания излизат от нас с тези наши вътрешни нагласи – “не бъди”, “не бъди такъв”, “ела, за да разрешиш моите вътрешни конфликти” или “добре дошъл, теб чаках за да отдам себе си и любовта си”?

Вторият етап започва след третия месец и продължава до първата година. Единственият модел на поведение, което бебето може да упражни на тази възраст, е да плаче т.е. да се подчини и да се моли, когато е гладно, когато има нужда от утеха или успокоение. Най-важният друг на тази възраст за детето е мама. За него тя е целият свят. Но мама не идва, защото може би е уморена, защото бебето ще се разглези (нещо абсолютно невъзможно за тази възраст) или пък е чула, че плачът е полезен за развитието на дробчетата и т.н. Или пък мама е приемаща, нежна и отдаваща, която откликва на плача на бебето с топлина и любов и удовлетворява нуждите му за храна и ласка. Какво ли усеща в този момент бебето – “твоите нужди не са толкова важни, следователно ти не си толкова важен”, “изоставям те” или “приемам теб и твоите потребности и ще се погрижа с любов”?

Следващият етап е когато детето вече е станало на една година. То започва да излиза от психичната слятост с мама и започва да разбира, че мама и аз са две отделни неща, започва да осъзнава своята индивидуалност и “не”-то е начин да я изрази. Това е фазата на първите “не”-та. Детето се учи да е самостоятелно, да се отстоява и заявява, да тества границите и лимитите си. То се учи на агресия. Но мама или възрастните около него са властни, авторитарни и контролиращи, често казват “Не пипай”, “Не ходи там”, “Не прави това”, “Ти си много малък и не знаеш”, изобщо една тирада от “не”-та. Често детското търсене на автономност се възприема от възрастните като липса на уважение, а на желанието за себеутвърждаване се слага етикет “неподчинение”. Детето започва да усеща, че ако се отстоява, то очевидно няма да бъде харесвано. Посланието тук е може би – “ти нямаш право да се заявиш, защото аз знам повече от теб”, “аз съм над теб”, “бъди покорен, за да си ми удобен”. А бъдещият, пораснал при такива условия човек по-скоро би се нагаждал към другите с цел да им се хареса, отколкото би отстоявал себе си с лекота. Но ако възрастните са достатъчно зрели, за да могат да очертаят едни премерено широки граници, в които детето може да се движи свободно правейки собствени избори, но все пак в зададените граници, които му осигуряват сигурност, то тогава детето ще расте със самочувствие и убеденост, че е значимо. Посланието, което достига до него е може би “ти също си важен”, “ти имаш право да избираш сам за себе си”, “ти си отделен индивид от мен и имаш право на мнение, което е различно от моето”.

Когато детето вече е станало на 4-5 години, ако живее в среда, в която придържането към рамки и правила е по-важно от естествеността и виталността, то лесно губи част от себе си. Когато е по-важно какво ще си помислят другите, то разбира, че за да бъде обичано, трябва да се придържа към нормите и правилата. В стремежа си към „правилност” започва да реагира и да се държи по-скоро „както трябва”, а не както иска. Усещанията на детето в една такава среда могат да бъдат – “ти трябва да изглеждаш, но не и да бъдеш”, “да на правилата и нормите, но не на твоята естественост”. Ако родителите са съумели да осигурят една балансирана среда на полезни правила и естественост, детето като възрастен индивид по-скоро би обслужило нуждите на душата си, отколкото претенциите на Егото и ще има усещането за лична потребност.

Децата интуитивно улавят нашите послания, които отговарят на нагласите ни и те ги бележат в живота им като зрели индивиди. Именно поради това е редно да си дадем сметка и да осъзнаем нашата огромна отговорност при формирането на вътрешната детска реалност дори още от момента с мисълта за неговото зачеване, та чак до израстването му като отделна личност. Редно е да си дадем сметка какъв отпечатък оставяме върху тяхната изначално чиста, детска душа. Дали тяхната вътрешна детска реалност би била такава, върху която ще растат красиви и нежни цветя?