Последно време все по-често попадам на различни материали или разговори за приемането. В почти всички се обяснява, че трябва да приемаме себе си, да приемаме различните, да приемаме другите, такива каквито са, а те от своя страна – да приемат нас. Но никой не ни казва, че имаме право и да не приемаме, че имаме право да отхвърляме, че има неща, които са неприемливи и въобще – какво всъщност е приемането!? Думата се подхвърля насам-натам, лишена от всякаква конкретика на смисъла и се настоява за някакво приемане. Аз съм такъв. Длъжни сте да ме приемате! Пък!

А много често именно хората, които настояват (не просто искат, а настояват, защото да искаш да си приет е основна човешка потребност) да бъдат приемани, всъщност искат да бъдат толерирани в безобразията си. Освен това, същите тези хора по-често сами не приемат себе си и са адски несклонни да приемат останалите. От там и това изискване към другите – “понеже аз не мога сам, дайте ми го вие”. Сякаш ако някой друг ги приеме, това ще запълни дупката, идваща от тяхното себеотхвърляне.
Но не работи така.
Каквото истински ни е отвътре, няма нужда от доказване отвън. А ако го нямаме вътре – колкото и да го получаваме отвън, това отвън никога няма да запълни празнината в нас и всеки следващ път ще имаме нужда от повече. От повече лайкове на селфито, от повече последователи в Инстаграм, от повече ухажори, от повече партньори, от повече любовници. От още и още, и още. Защото нищо, което ни дава друг, не може истински да замести това, което сами трябва да си дадем.
Сещате ли се за някой, който твърди, че иска да срещне партньор, който да го обича (и приеме) “такъв какъвто е”? Но все не му се получава. Това е едно, на пръв поглед, прекрасно желание. Че кой не иска да го обичат какъвто е? И за малка група хора, това желание вероятно означава “искам някой, който да види красотата на душата ми в един свят на материализъм и пошлост”. Но за повечето други, това ще е “знам, че имам доста дефицити, но не искам да положа усилия нито за разрешаването им, нито за личностното си израстване. За това търся някой, който да ме търпи.”. И така “да ме приемат” минава в “да ме търпят”.

Изкривените разбирания за това какво е приемането не вървят само в посока “да търпят мен”. Има много хора, които в стремежа си да бъдат “приемащи” и “толерантни” (Защото ако не са – що за хора са?!), стават примирени и търпящи. И “приемат” това, че партньорът им им изневерява, “приемат” проявите на лошо отношение към тях, “приемат” чуждите безобразия. И “приемат” ли, “приемат”…
Докато им писне.
И после отхвърлят всичко и всички. И се чувстват виновни, че не са “приемащи” и са “лоши”. И после пак започват да “приемат”, за да намалят вината си.
И пак докато им писне.
И пак да отхвърлят всичко. И така – в един порочен кръговрат.

Приемането, обаче, може да бъде и много удобно оправдание както за безхаберие и инертност, така и за претенции и изисквания.
Често получаваме от обществото посланията, че сме длъжни да приемаме всички различни и че всички имаме равни права, нали? И съм съгласен, с някои уговорки, че това е така. Трябва да приемаме различните от нас. И всички трябва да имаме равни права (И задължения. Да не забравяме и равните задължения). Но тази идея за равенство и приемане може да се изроди и да се превърне в удобно оправдание за бягане от отговорност или проявяване на претенции.
Виждаме безобразие и не искаме да направим нищо по въпроса? Искаме да избягаме от отговорност за това си бездействие пред себе си и обществото? Лесно може да стане като си кажем, че това е просто защото “приемам останалите такива, каквито са”. Чувстваме се изключително специални в своята различност и някой отказва да ни толерира безхаберията? Това е, защото “той не ни приема”. Да го обвиним публично, че да се предаде под натиска на останалите моралисти от обществото.

А какво, всъщност, е приемането, след всички споменати неща, които не е?

За мен истинското, чисто и здравословно приемане е да видим нещо такова, каквото е и да признаем съществуването му. То е неутрално и не слага оценка. Нито одобрява, нито утвърждава, нито отхвърля. То просто се съгласява, че нещото съществува и предава “нагоре по веригата”, за да решим ние какво да правим с реалността, такава каквато е.

И имено този вид приемане е важен за един по-добър живот както за самите нас, така и за останалите. Защото, когато се научим истински да приемаме хората, ще се научим и истински да ги обичаме.
Ако няма приемане – как може да има обич?
Не може. “Обичам те, но искам да свалиш 10 килограма/да спреш да ядеш месо/да започнеш да тичаш в парка. За твое добро, разбира се.” – не е приемане. Бакалска сметка е – ти това, аз онова и много ще се обичаме…
А как би звучало същото нещо, ако имаше истинско приемане?
“Обичам те!” – така би звучало. Без условия, без изисквания.

Разбира се, имате право да не искате в живота си тези 10 килограма, това че пуши, това че яде месо, това че не яде месо, това че взима наркотици или това, че харесва червения цвят. Но и за да ги отхвърлите, за да не са в живота ви, трябва да минете през приемането. През същото това здраво приемане, през което си проличава любовта ни към останалите, си проличава и любовта ни към нас самите и пак през него минава и пътят към здравото отхвърляне. Не мисля, че можем да твърдим, че се обичаме, ако не сме се научили да отхвърляме вредните за нас ситуации и поведения. Наши или чужди. Нужно ни е това приемане, защото за да можем да отхвърлим нещо, трябва първо да приемем съществуването му. В противен случай рискуваме да поемем по пътя на отрицанието и да се надяваме, че “нещата ще се оправят”, че “тя ще се промени”, че “той няма винаги да е такъв”. Или по-лошата версия на същото това отрицание – един своеобразен кръстоносен поход “да променим останалите”.
Не знам дали има нещо, което по-силно да изпраща съобщението “не те приемам, не те обичам” от опита да промените някого или да му наложите своите виждания за това как той да живее собствения си живот. “Не те приемам такъв” не е по-добра версия. Същата е. Защото в даден момент – човек е точно такъв, какъвто е, с всичките си прекрасни черти и дефицити на характера. И ако се промени, защото всеки човек е способен на промяна, това трябва да е негов личен, свободен избор, а не чуждо изискване или условие.

И какво правим, когато все пак попаднем на човек, с вредни за нас поведения? Как се отхвърля човек?
Не се.
Не отхвърляйте човека. Приемете го в неговата цялост, с доброто и с лошото. Защото само тогава ще го видите истински, а да бъдем видяни и утвърдени в нашето съществуване (не в нашите дефицити) е изначален човешки копнеж. Именно в това приемане на човека, с обич и към него и към себе си, ще можете да отхвърлите поведенията му. Тези, които не искате в живота си.

Дори да го погледнем съвсем егоистично – нека се държим с другите така, както искаме те да се държат с нас. В един момент може някой да не иска нас и нашите поведения в живота си. И нашата част от приемането е в това да признаем, че това е негово право, а неговата част – да отхвърли поведенията ни, а не цялата ни личност.

Приемането не се “случва” само когато ни е удобно и нещо ни харесва. Именно когато нещо ни е неприятно и “не ни изнася”, когато някой не е на нашето мнение и не живее така, както ние смятаме за добре, когато някой е различен и когато ние сме различния – именно тогава си проличава колко наистина сме приемащи. И колко не сме.

А кой знае – ако наистина приемем и видим човека и отхвърлим, здраво, само поведението, а не целият него, може би нещо ще се промени. Може би ще разделим поведението от личността, може би ще се видим по нов начин и може би ще се обикнем по нов начин.
С повече приемане.