Той може да е пълен с пъстроцветни въздушни кули, вехти вятърни мелници и величествени пясъчни замъци – един чуден приказен свят, в който с удоволствие се потапяме, за да изживеем непостижимото, невероятното и даже невъзможното. В него всичко е на една ръка разстояние – подслон за тялото, пристан за сърцето и всякакви мехлеми за душата. В него няма болка, няма страдание, усещанията са някак притъпени и всичко е под контрол. Как да не поиска човек завинаги да си остане там и защо би се върнал някой към болезнената действителност, в която ще го бие дъжд в лицето, ще го брули вятър и ще се скита немил-недраг? Не искаме ли всички именно тази потайна нирвана, в която да ни грее топло слънце, да ни пеят нежно птичките и всяка божа твар да живее в мир и хармония с останалите?

Той може да е пълен с подводни камъни, дълбоки пещери, а от всеки ъгъл дебне опасност – някое непознато същество, което само чака да подминем и търпеливо следи дали няма да се разсеем за миг, за да изскочи от мрака и да ни затисне с огромно космато туловище и да ни изпие кръвчицата, да ни вземе душата и с нея да полети към луната, съпровождано от зловещото пляскане на чифт костеливи криле. Той е нашият кошмар, в който ние се лутаме, изплашени като диви животни с лудо биещи като барабани сърца – царството на Хадес. В него оживяват всички чудовища от миналото и бъдещето, за да ни обградят и притиснат – свят на болка, свят на паника и свят на смърт и разруха. Към тях се връщаме нощ след нощ, безсилни пред зловещата им гравитация, а тя ни поглъща малко по малко, докато съвсем, съвсем изчезнем.

И двата свята са едно и също – светове от приказките, които обичаме да съчиняваме, когато реалността не отговаря на нуждите, очакванията и желанията ни. Както вечното блаженство, така и вечното страдание са каприз на разглезената ни фантазия, чиито хищен глад могат да задоволят само крайностите – илюзиите, в които се вкопчваме, сякаш животът ни зависи от това. И ги стискаме здраво, с месеци и даже години – неразделни в добро и зло, в здраве и болест.

Илюзиите, с които съжителстваме, могат да бъдат най-близките ни партньори, сподвижници и питомци. Тях си ги отглеждаме с нежна грижа, като цветя в градина зад високи стени, далеч от бури и горещини; обогатяваме почвата, за да могат да разцъфнат в ярки цветове сред цялата сивота на истинския свят. И един въпрос остава неотговорен, защото от него зависи тяхното крехко съществуване – за какво ли са ни те?

Докато изтича като пясък и ни подминава неусетно, времето навярно се пита къде ли сме, щом не сме в истинския свят. Какво ли правят, от какво ли бягат, къде ли са се изпокрили всички? А ние сме другаде – само не и в реалността. Илюзиите ни стигат и даже чудесно ни устройват, защото те са безопасни, леснодостъпни и не изискват усилие – като техни зрители, ние можем да се отпуснем в безвремие, да консумираме вместо да създаваме и неусетно да забравим истинското си предназначение – да творим. В тях разиграваме мечтите, които никога няма да сбъднем, и страховете, които никога няма да преборим.

Животът извън реалността е типичен за онези инфантилни хора, които отказват да се срещнат с неудобствата и дискомфорта на света извън себе си. Такива хора често не виждат нито смисъла, нито нуждата от истински контакт с околните и средата, но което е по-лошо – дори не осъзнават, че такъв им липсва. Те приемат своите илюзии като чудатости – особености на характера, дълбоко залегнали вярвания и убеждения, премъдри истини и теореми на съществуването. Момичето, което иска да живее в Сексът и градът, където всички дрехи са последен писък, а всички мъже – галантни, силни и мълчаливи, но страстни и отдадени… Майката, която обича да си представя как в героичната си саможертва ще даде живота си за своите тридесетгодишни деца, а те ще я помнят винаги и всяка седмица ще полагат свежи цветя на нейния мълчалив гроб… Синът, който страда и искрено вярва, че заради грешките на родителите си никога няма да бъде способен да обича истински жена… те всички живеят някъде там – извън много по-обикновената действителност, в която мъжете също ги боли, когато се порежат, децата често са неблагодарни, особено ако им се предлагаме като жертвено агне, а любовните ни избори се предопределят от възпитанието само дотолкова, доколкото позволим.

Истината е, че илюзиите играят ролята на буфер, който пази едно слабо и неукрепнало нарцистично его, което няма сили да погледне нито истината за себе си, нито истината за света. С някои от тях сме откърмени, други сме повтаряли докато им повярваме, а трети си създаваме сами. Те могат да бъдат най-различни, но си приличат по едно – нямат нищо общо с реалността. Да се учим да ги разпознаваме, напипваме и изкореняваме е едно от най-ценните умения, в които можем да инвестираме, защото само когато ги няма, можем да обърнем поглед навън – там, където се случва истинският живот. Дали искаме да участваме в него и по какъв начин, можем да решим само след като го опознаем.