​Имало едно време една болка. Не била от онези, които могат да бъдат измерени с апарати. Не се побирала в диагноза. Не личала. Криела се зад дежурна усмивка. Може би само един малък проблясък някъде в дълбокото на очите издавал за нея. Но никой не се приближавал достатъчно близо, за да я види и, недай Боже, да я докосне. Човекът, който я носел в себе си, мислел, че такава болка е твърде срамна. Необичайна. Проява на слабост, нищожност. Остатък от стари времена, в които той наистина бил толкова малък, а другите – големите, които трябвало да го обичат – страховити великани.

​В мрачен есенен ден, притъмнял от облаци, готови всеки момент да заплачат, човекът най-сетне я усетил в себе си. Плътна и тежка. В дълбините на душата му се надигнала буря от дълго премълчавано нещастие. Излязъл навън. Тъгата, отказала повече да търпи отрицание, се изплъзнала от погледа му. Сълза след сълза, постепенно набрала сила и се превърнала в отчаяние.

​В същия момент един друг човек тъкмо минавал по улицата и си мислел за прекрасната есен. Спомнил си с лека носталгия за една раздяла. Поплакал. После видял как две деца джапат в локва и пищят от радост. Усмихнал се. Разсъждавал за това как само в една минута живот е скрит целия му смисъл, стига да си позволиш да чувстваш.

​Тогава, на метри от себе си, видял тъжния човек, неспособен повече да крие болката си. Не се втурнал да го успокоява, поучава, съветва, както мнозина биха направили. Приближил се бавно, в мълчание. Докоснал леко лицето му – не за да избърше сълзите, а за да докосне болката. Тъжният потреперил. Приискало му се да избяга. Когато обаче разбрал, че е безопасно, разказал с очи от какво го боли. А другият, отново само с поглед му показал, че и той носи своята болка. Може би същата. И че тя не е толкова страшна, напротив – дори без нея сърцата се превръщат в корави машини, изпомпващи кръв. А душите? Те просто умират.

​И ако някъде в този свят съществува магия, то тя се случила в точно този миг. Отчаянието на тъжния се превърнало в обич.