Преди да се попитаме какво е свободата, може би трябва да се попитаме какво не е. Защо? Защото когато разпознаем в себе си несвобода, ще имаме личен мотив за стремеж към нея и няма да я гоним „защото е модерно“ и защото на късметчето към кафето пише, че трябва да го правим.

Със сигурност всеки от нас има мисли, копнежи, намерения, пред които слага спирачки под формата на забрани към самия себе си, придружени с мисли от типа „не мога“, „не съм…“, „едва ли ще…“ и така до следващия ден. Нека обаче си признаем без вина, че тези забрани ни държат в някакво псевдоспокойствие, в което се чувстваме добре, или поне така си мислим. Но нещо сякаш не е наред. Не е наред това, че когато забраняваме на себе си да действаме, ние убиваме живота в нас. Действието, за което говоря, е следствието от вътрешния огън, съчетан със структуриране и планирана изява навън. Но само и единствено с уговорката, че то идва от нас, а не в отговор на външна проява или стимул. И точно този вътрешен огън е поривът, живецът в нас, който задушаваме с правила. Човешкото същество е умно и дълбоко в себе си усеща и знае че нещо бълбука – животът, който извира отвътре трудно може да се заглуши. Дори и да успее да се приспи за известно време, тази задръстена енергия ще напомни за себе си по друг начин. Знам, че има хора, за които „вътрешен живот“, „живец“ звучат абстрактно, тъй като не могат да видят и усетят и си остават неразбрани и игнорирани. Е, обръщам се към вас със следния пример – Спомнете си когато сте искали например да кажете нещо, но в последния момент сте се спряли по дадена причина, как сърцето ви се е разтуптявало по–бързо? Спомнихте ли си? Е, това е вътрешният глас, живец и копнеж, който иска да бъде изкаран навън. Какво стана с онази думичка свобода, която споменах в началото? След като уточнихме, че несвободата е свързана със спиране, това ще рече, че свободата е свързана с движение. Връщаме се към частта с вътрешния копнеж, за да го приложим там. Вътрешният копнеж е нашата същност, това, което сме ние в най – интимен план, такива, каквито сме без спирачки, без забрани. Движението отвътре навън на тази енергия се състои в това първо да се вслушаме какво има да ни каже нашето прикрито АЗ, да си дадем сметка как и защо го заглушаваме и с малки стъпки да се опитваме да живеем през това да го изразяваме.

А как тогава уж сме спокойни в това да не изразяваме себе си? Свободата, казват, е нож с две остриета. Защо според хората има и лоша страна на свободата? Отново ще кажа, че ние човеците сме умни и дълбоко в себе си знаем механизмите и причинно-следствените връзки. Един човек, може и неосъзнато, но знае какво следва след изразяване на себе си. Ами отхвърляне и неприемане. А това от своя страна е в разрез с едно от най – дълбоките нужди на човека – от контакт и общуване. Ето тук се корени и нещастието – да живеем през изискванията на останалите само и само да не бъдем отхвърлени и само и само да не поемем отговорността за собственя си живот, дори и с цената на това да оставим хора и илюзии зад гърба си. А свободата се изразява точно в това – смелостта да живеем през това да използваме енергията си да градим себе си.

И тук се връщам към псевдо спокойствието – лъжовно е защото само психопат може да остане спокоен при отнемане на живот, макар и в този случай да е в преносен смисъл.