В процеса на психотерапия, какъвто и да е методът, присъстват клиентът и терапевтът. Именно присъстват – такива, каквито са като личности в момента на тази среща. Среща човешка или среща „аз, терапевтът“ и „ти, клиентът“. Да, формално е така, но съдържателно?

Всеки добре обучен терапевт знае, че личните проблеми на хората се дължат на емоционално-психични травми, конфликти между инстинкти и защити, на незадоволителни междуличностни отношения, на екзистенциални кризи. Всеки се стреми, преди всичко в личната сфера, да намери своята идентичност, емоционално осъществяване и смислена общност. Психотерапията би трябвало да е начин за разбиране, осмисляне и справяне с причините за тези проблеми.

Процесът и ефективността на психотерапията обаче са функция на взаимодействието клиент-терапевт. В това взаимодействие клиентът влиза със своята мотивация /или с недостатъчна такава/, със своя жизнен опит, болка, с относително добри личностни конструкти или с доста пречупена личност, избрал точния момент за терапия или отлагал твърде много, със своите защити, несигурност и недоверие, защото не знае какво го очаква, с желание да има по-качествен живот, но и със страх за отказ от вторичните печалби на състоянието си. Да си припомним мисълта на Хипократ – „Преди да лекувате някой, попитайте го дали би се отказал от нещата, които го разболяват“.

Как присъства терапевтът – разбира се, важни са знанията му и то задълбочени, за човешката същност, но много повече от значение е неговата личност – доколко той е постигнал високо ниво на осъзнатост и цялостност; до къде в себе си е на онова ниво на човешкото в развито състояние и на вътрешна скромност; дали животът му е отражение на нещата, на които „ще учи“ клиентите; дали ще е онзи пример и ориентир, с цялата си личност, от който всъщност се нуждае клиентът, за да върне вярата и надеждата си, че е възможно…В практиката си като терапевт нито за миг не съм подценила когото и да е от клиентите си и съм била наясно, че имат потребността да се доверят и ме наблюдават много внимателно и да – те имат пълното право на това, та нали психотерапевтът работи с най-деликатната и фина част на човешкото същество – душата му. Това е голяма отговорност, която изисква не само знания, най-вече отношение. Психотерапевтът, ако Е /не само по сертификат по даден метод/, мисля: познава дълбоките пластове на човешката психика и неявните мотиви зад поведението, в състояние е да посочи сложни взаимовръзки, все още неосъзнати за други – т.е., да може да даде задълбочени обяснения и за нормата, и за патологията, да не е в позицията на почти светец, който дава опрощение или на мила майчица, която дундурка клиента, нито пък да влиза в коалиция с някой от клиентите си срещу друг /нещо, което се е очаквало от мен, макар и не явно заявено, на семейна терапия/. Не поучава високопарно от позицията “колко много знам”, придържа се към научното и човешкото познание, а не шаманства с поглед, отправен към висините на “божественото”. Не дава съвети, а води към лична осъзнатост и поемане на лична отговорност за изборите. Не “замазва”, а проявява честност и директност, когато е изправен пред избора да посочи или не нечий дълбоко нравствено-етичен недъг, от който ще зависи изцелението на човека или обратното. Присъства активно, но всъщност винаги на втори план. Не съди, но дава съществени и навременни обратни връзки, ориентиращи клиента за неговата реалност и личност.

За мен смисълът на професията на психотерапевта е дълбоко хуманен, насочен към връщане на човека към себе си – към своята естественост,  вътрешна и външна свобода, себеосъществяване и себереализация. Жалко е, дори и непочтено , когато често се практикува с един нерешен, бих казала много съществен личностен проблем на терапевта, който и при „най-блестящите“ му знания би се отразил негативно не само на ефективността на терапията, но най-вече на фундаменталните потребности на клиентите от надежда и доверие в Живота – имам предвид немалка доза егоцентризъм и нарцисизъм – които от своя страна говорят и са израз на показност, заради липса на зряло и интелигентно себеутвърждаване. Дали въпросните терапевти ще се вземат суетно много насериозно, повярвали си, че могат да лекуват, без да са излекували първо себе си; дали ще ги „хване“ звездната мания, защото все още са инфантилни на някакво ниво; дали ще придобият външен вид, доста разминаващ се със стилното и интелигентното му поддържане; дали ще предлагат свои и то не малко селфита – чудно защо имат потребност от това и какво послание дават! Е, как един терапевт, който все още е недостатъчно съществен и зрял като личност и индивид, ще „научи“ клиента си на – не знам какво всъщност…