В последните няколко години доста се увеличи ръста на така нареченото ентерпреньорство или както е думата на български – предприемачество. Измежду хората започващи собствени бизнеси има идеалисти, които искат да подобрят света и в процеса – може би да получат възнаграждение за усилията си. Има такива, които започват само заради пари и слава и с нереалистичните очаквания, че света само тях чака. Има и други, които започват, защото не могат да допуснат те (!) да работят за някой друг. В своето псевдо-величие отказват да чуят чуждо мнение или да изпълняват чужди идеи. Много различни хора решават да започнат собствен бизнес и всеки със своята си мотивация. Коя здрава, коя не чак до там.

Някои от тези хора ще се задържат над повърхността, други ще постигнат нещо, а единици – ще пожънат небивал успех. Понякога на висока цена – психическото или физическото им здраве (например основателят на Майнкрафт).
Благодарение на тази малка част днес имаме безпрецедентен в историята достъп до информация, мигновена комуникация, безрой развлечения и свързаност в нечувани размери (Поне на повърхността – изглежда като свързаност. Колко самотни можем да бъдем в нея, е друг въпрос).
Но това са тези, които са опитали. Независимо дали са успели или не, те са създали нещо свое и са се заявили пред света. Не те са фокусът в случая.

Разбира се, не е задължително всеки да е предприемач. Прекрасно е да отиваш на работа в 9, да си тръгваш в 18 и в момента, в който напуснеш рамките на офиса, да живееш спокойно и щастливо останалата част от живота си. Тази, която не включва работата. Тази, в която няма късни срещи с клиенти, няма среднощни обаждания за сървъри, които не работят и не се чудиш дали ще имаш пари да платиш заплатите на служителите си другия месец.
Но и това не са хората, на които искам да обърна внимание.

Има едни други. Едни, които искат да бъдат предприемачи, искат да работят за себе си, искат да бъдат видени. И някои от тях – имат какво да покажат, имат какво да дадат на света. Може би са чудесни фотографи. Може би правят невероятни дизайни на дрехи. Може би са даровити поети или писатели на романи. Може би имат страхотна идея, която да промени живота на много хора.

Но ги е страх.

Но не мисля, че ги е страх от провала. Провал може да има само, когато сме мъртви. Всичко до тогава е просто неуспешен опит. И може би образователна обратна връзка към нас.

Не. Не смятам, че ги е страх от провала.

Страх ги е от успеха.

От “недостатъчния” успех, по-точно казано. От това, че успехът, който ще постигнат, няма да е толкова голям (или по-скоро огромен), колкото им се иска.

Да кажем, че искате да напишете роман. Започвате го. Всеки ден след работа пишете. През уикенда също. Влагате много време в него. И го завършвате.
Но никой не иска да го публикува.
Това не ви спира. Публикувате го сами. Вече има достатъчно онлайн платформи, които позволяват това.
Но почти никой не го купува. Имате десет продажби. Осем от тях са от близки и приятели, които искат да ви подкрепят. Купили са го по два пъти. Другите две – очевидно са случайни.

Успех или провал е това?

Ако целта ви е била да напишете роман – това, обективно, е успех. Роман има. Публикуван е дори.
Но ако го усещате като провал – дали целта ви е била наистина да напишете роман? Или е била да станете известни с романa, който сте написали? Да ви канят по литературни четения в големи книжарници из моловете, където феновете да се тълпят и да чакат на опашка за автографa ви. Или може би, да спечелите много пари от този роман и да си купите Бентли? Или да натриете носа на учителката си по български език и литература, която ви е казала, че от вас писател няма да стане?
Без значение каква ви е вътрешната мотивация за този роман, ако го усещате като провал дори след като сте го написали, целта ви никога не е била написването на романа.

Твърде често действието, през което хората искат да успеят е само средство, но не и цел. И докато е средство, а целта е друга и понякога несъзнавана (или непризнавана), ще има страх. И по-често, ще се сбъдва това, от което ви е страх.

В примера, ако целта ви е да станете известни чрез романа, докато го пишете през главата ви, вероятно, ще минават мисли от рода на “Това дали ще се хареса на читателите?”, “Ами ако това е твърде остро/грубо?” и .т.н. И ще редактирате ли редактирате. Докато романът ви стане поредната творба лишена от идентичност и написана от човек, който се представя за писател, но всъщност е грандоман, търсещ слава и външно одобрение.

Нека бъдем реалисти – повечето хора няма дори да публикуват въпросния роман. Страхът от това, че няма да успеят в размерите, в които им се иска, в комбинация с щипка “какво ще кажат хората”, ще ги спре от това да се заявят пред света. Ще ги спре да публикуват, ще ги спре да се рекламират, ще ги спре да се похвалят със своето творение. По-лесно е да живеем в главите си и да фантазираме за потенциалните успех и слава, отколкото да проверим дали наистина можем да ги постигнем. По-лесно е да не правим проверка на реалността, защото реалността може да не ни хареса. Може да се окаже, че всъщност не сме толкова велики за колкото се мислим и обратната връзка от реалността да разбие на пух и прах крехкото ни его. И докато този страх го има – ще си стоим в лимбото на фантазиите за величие, без да предприемаме и крачка напред.

Но това не са лошите новини. Това да не постигнем величието, за което мечтаем не е най-лошото, което се случва, когато ни е страх от успеха. Най-лошото е, че този страх се просмуква в ежедневието ни.
Страх ни е да проверим реалността, защото може да се окаже, че противоречи на величавия образ, който сме изградили за себе си. И отказваме да си сменим работата, въпреки че тази не ни харесва. Предпочитаме дори да не опитаме пред това, да се окаже, че може би не сме чак толкова добри, за колкото се мислим. Не се захващаме с нови неща, които не умеем добре, за да поддържаме надутия имидж, който сме изградили от себе си за себе си. Страх ни е да се конфронтираме с някого, защото може да спре да ни харесва (По-често, ако е “по-силен” от нас.). Страх ни е да изкажем мнение различно от публичното, защото – какво ще си помислят хората?!

Случвало ли ви се е да редактирате Facebook пост повече от 10 минути? Но не, защото искате да поднесете стройно структурирана, фактологически проверена информация, с която да обогатите контактите си, а защото внимавате да не обидите някого. Или да не звучите еди как си. Или да звучите и изглеждате повече еди как си.
Да сте избирали филтър на снимката си (на която сте и вие) за Instagram повече от 5 минути? За да видите кой ще е този, който ви представя в най-добрата ви светлина, разбира се.
Броите ли лайковете?
Преглъщате ли обида, за да не се конфронтирате с някого? Защото “трябва да бъдем добри” или по-честата мотивация за тези ситуации – да изглеждаме добри.
Подтискате ли желанията, потребностите и естествеността си, защото “не ви отива да правите така”? В крайна сметка важно е какво ще си помислят хората, ако си танцувате по улицата. Или ако се радвате на дъжда, вместо да мрънкате, че пак вали. Или ако скачате по нарисуваната на тротоара дама. Тези неща не прилягат на един възрастен, който е сериозен и (само)важен.

Грандоманията и нарцисизмът се проявяват през страха от успех. Него пък е по-обществено приемливо да наричаме страх от провал. За да можем да скрием сами от себе си от какво точно ни е страх и каква точно ни е мотивацията. Този страх и тези дефицити на човек, не морят. Не убиват. Или поне не физически. Но как само мъчат и обездушават.

Добрата новина е, че решение има. Просто се откажете от грандоманията и нарцисизма. Пуснете претенциите си за величие и желанието всички да ви харесват. Откажете се от фантазните образи на световна известност и живейте тук и сега. Когато създавате нещо – създавайте го, защото искате, защото е продължение на вас самите, защото имате какво да дадете на света. Не се чудете дали ще се хареса на някого. Важното е да се хареса на вас, да е продължение на вашата същност, вие да се радвате, че сте го сътворили. Защото само тогава, ще направите нещо, което да е уникално ваше, а не бледо копие на чуждото.
И когато въпросното нещо е готово – дайте го на света. Споделете го с други. Но не очаквайте да ви се върне и не очаквайте овации. Когато създадете нещо уникално ваше, нещо за което не търсите благодарности, не търсите аплодисменти и самото то е цел, а не средство – може би точно тогава ще получите признанието, за което преди сте мечтаели. Но, мисля, то вече няма да ви е важно. Защото подобно на много други неща, вярвам, че за да постигнеш успех трябва да се откажеш от него. Защото успехът трябва да е резултатът, а не целта.