Естествоизпитателите навярно са единодушни по един въпрос – природата не позволява на нищо и никого да се отклони от нейните закони и повели: денят следва нощта, сезоните се сменят неуморно, цветята разцъфват и вехнат, животните се раждат и умират, излизат от пръстта и се връщат обратно в нея. Нито капчица от вдъхновението на природата не остава неосъществена, нито секунда живот не остава неизживян – всичко и всички имат своето място и никой няма основание да задава излишни въпроси или да поставя под съмнение това, което е било, което е и това, което предстои. Всяко живо същество се движи с мъдростта на времето към крайната цел на своето съществуване – да се влее и претопи в кръговрата, да се присъедини към светлото и тъмното в техния вечен, хармоничен баланс. Такъв е ритъмът на живота – противоположностите се срещат без намек за конфликт, животът и смъртта образуват хармоничното цяло, в което нищо не е излишно, прекомерно или неуравновесено.

Освен, разбира се, горделивият човек – едничкият, който не приема своето място в общата вселена, а иска да я покори и да я превърне в свое продължение и периферия, да овладее силите, които са го създали и го движат – да притежава и направлява живота. Първородният грях, наказанието на Прометей и подвизите на Гилгамеш – все реликви от гузната съвест на човечеството за неговото  неподчинение, обрекло го безкрайно да търси отговори, които никак не могат да се поберат в крехкия му разум – но той трябва да знае и да напредва към своята утопия, в която ще бъде всевластен самодържец на живота. Може би тази вътрешна принуда, която наричаме прогрес и развитие, произхожда именно от разума – украшението на човешкото съзнание, на което приписваме значение като на основополагащ принцип на действителността. А той е просто една неочаквана последица от еволюцията, с която трябва да се помиряваме ден след ден – едновременно и провинението, и наказанието на човечеството.

Една дълбока тъга е залегнала в битието на всеки човек, под прага на неговите сетива и усещания – глухо самообвинение за загубата на онази невинност, в която той не е подлагал на съмнение своето място в творението, а го е живял през всяка мъничка клетка на тялото и всяка нежна струна на душата си. Тази тъга, изродила се в ожесточение, води след себе си и проектира напред човешката непримиримост към естествения ред на нещата – преходността на тленното, необходимостта от страданието, необятността на космоса. Твърдим, че сме привилегировани с дръзновението да опознаваме, но всъщност никое човешко познание не може да се доближи до дълбоките истини за света и живота, затова те остават мистерия за нас – можем само да опишем проявленията им, но не и да владеем същността им, а именно това е претенцията на разума. Дори в мъдростта си оставаме много по-невежи и суетни от житния клас или тревичката, защото те със скромното си смирение олицетворяват това, на което ние искаме да сложим ръка. Дали амбицията ни и жаждата за власт причиняват страданието ни или още преди да започнем да ги проявяваме като форма на отмъщение, вече сме били изгонени от рая?

Нормално е в средата на собствената си борба, притиснати между високомерието и нищетата, да си задаваме въпроса за смисъла на живота. Всъщност не стои ли винаги зад този въпрос един друг и той е много по-важен за нас, но рядко го задаваме на глас, за да не би да се види, че царят е гол. Защо ще умра – ето това е въпросът, с който не можем да се помирим, и то именно защото сме се отказали от мястото си в света и искаме да узурпираме трона на неговия владетел по право – природния закон. И понеже това няма как да се случи, можем да кажем, че човек е обиден на Господ, задето ще умре.

Какво ли можем да направим ние, венецът на еволюцията и творението, ако искаме да намалим болката от измяната, която нашият род е извършил? Можем ли пак да се научим да сме част от цялото, а не негов център, можем ли истински със сърцата си да приемем своята незначителност и така да придобием истинска значимост, а краят на живота да не бъде край на света? Готови ли сме да приемем, че не животът ни принадлежи, а ние – на него? И крие ли се в такава истинна ценност мъждукаща надежда за човечеството?