Тя е онази човешка ценност, която съдържа в себе си всички останали. Ако живеем с илюзията, че сме лишени от нея, изборите ни привидно ще са само сбор от реакции на външни влияния – удобни оправдания на страха да бъдем. И как да е иначе, когато избираме зависимост пред автономия, стоманени решетки пред здравословни граници, изкривена власт пред значимост, омраза вместо обич. Някой ще каже, че това също е проява на свобода – не, не е. Защото няма как да сме свободни, когато съществуването ни е сведено до компенсация на незадоволени потребности, нереалистични представи за себе си и за света, предразсъдъци и потиснати чувства.

Казват, че се раждаме напълно свободни, но за какво? Да излезем за миг от повърхностните разбирания, че “правя каквото си поискам” е тъждествено на “аз съм свободен индивид”. Първото би било реактивно действие, насочено към преодоляване на някакви ограничения – външни или вътрешни, на принципа – колкото по-голямо е потискането, толкова по-силен е импулса да тласнем махалото в противоположната посока. Във втория случай говорим за изначална настройка към живота. За да онагледя разликата, ще дам пример с една, по мои наблюдения често срещана фантазия у така наречения “модерен” човек.

Прави впечатление, че немалко хора си представят как ако заминат някъде много далеч, ако имат времето и средствата да пътуват из “широкия свят”, уж най-сетне ще се почувстват освободени. Тоест – ще избягат, ще направят всичко, само и само да не са “тук и сега”, където фирмата, държавата, близките, генерализираната представа за “другите”, се явяват огледален образ на собствените им, може би погрешни избори и неспособността им да се адаптират. Но ако тенденциозно избираме бягството в едно “безметежно” спокойствие, в някое имагинерно пространство, то за каква свобода говорим изобщо? Свобода и бягство се изключват взаимно. И тук не разглеждам здравословното бягство – когато физическата ни цялост е застрашена, а неговата симптоматична проява в нежеланието да се срещаме с трудностите и да ги преодоляваме.

Да се върнем към свободата като изначална настройка към живота. Тя изисква на първо място осмисляне и осъзнаване на фундаменталното ни право да съществуваме не защото сме “някакви”, а защото сме хора, равностоящи в естеството си на живи същества. Впрочем, колко красива дума – “естество”. Има ли изобщо по-голяма автономност от тази да си позволим да проявяваме на воля човешката си природа? Да чувстваме, да споделяме, да приемаме и да отхвърляме, да помагаме или пък смело да заявяваме “имам нужда от помощ”, да творим, да съзидаваме. За жалост винаги се намира някой сърдит на живота човек, който “философски” ще възкликне, че свобода е и правото да рушиш, да умъртвяваш, да си вечно нещастен, воден от омраза привидно към другите, но осъзнато или не – към самия себе си. Няма да споря. Това също е определено отношение към живота, нали?

Свободната воля не е задължително предпоставка за щастливо битие. Изборите, които правим, образно казано, са семена. Каква е почвата, от която ще се хранят и каква ще е реколтата, зависи само и единствено от нас. Да, свободни сме да сме градивни или деструктивни, но отговорността във всеки случай е наша. Колкото и да се опитваме да я прехвърляме на обстоятелствата. Важно е не толкова какви са те, а какъв ще е нашият ОТГОВОР.

Ние, хората, непрестанно сме на път – от момента на сътворяването, до смъртта. Багажът, който носим е различен. И ако е твърде тежък – може би е време да го изхвърлим, за да поемем към слънцето леки и волни. Свободни да се изграждаме такива, каквито искаме да бъдем вместо да се възприемаме като отпадъчни продукти на болезненото минало. Свободата се случва в онзи миг, в който решаваме да поемем кормилото на живота си. Свободата е автентичната проява на вътрешния ни свят – смела и честна. Свободата е като глътката въздух, без която се задушаваме, макар и привидно да изглеждаме живи. Свободата е отговорността да намерим нашия собствен смисъл без да ощетяваме другите. Защото иначе не би било свобода, а война.